Storm King’s Thunder. Част 2 – Сесия 9

Настоящите публикации представляват приключенията на група играчи във вълшебния свят на Dungeons and Dragons. Групата се състои от играчи с различно ниво на опитност в системата и ролевите игри като цяло, и броят и съставът им може да се променя от сесия на сесия. Сесиите обикновено се държат веднъж седмично. За повече информация прочети: Въведение

ЧАСТ ВТОРА

РАЗКЛАЩАНИЯ

Сесия 9 – Цопване в басейна

Пътешествието им продължи на югозапад по напуканите от времето и безброй колела и ботуши плочи на Дългия Път. Районът край тях беше осян с ниски хълмове от песъчлив варовик, които сякаш поглъщаха светлината на лятното слънце и я излъчваха обратно многократно усилена. Освен обичайните патрули, търговски кервани и случайни пътници задминаха и множество групи бежанци от севера – семейства и понякога цели селца, помъкнали на гръб или натоварили на разнебитени каруци всичката покъщнина, която можеха да носят. Всички имаха различни истории, но с един обединяващ фактор – гигантите се бяха надигнали и върлуваха из човешките владения. Пасищата и градините биваха опустошени от хълмисти гиганти, ледени гиганти мародерстваха по крайбрежието, нападайки и разграбвайки лодки в морето и дребни рибарски селища, и дори потайните и ксенофобни скални гиганти, които живееха в пещери под земята бяха наизлезли и сееха разрушение, буквално изравнявайки със земята цели градчета.

Една голяма група селяни обаче не бягаше а тъкмо обратното – вървяха на север, награбили вили, брадви, сърпове, тояги и факли. Гневните им викове бързо утихнаха и те се изместиха встрани от пътя, щом се срещнаха с приключенците. Когато Кира ги попита накъде са се запътили те започнаха нервно да пристъпват от крак на крак, докато най-накрая един от тях се престраши и обясни, че са тръгнали да си отмъщават на гигантите, които бяха разрушили селото им.

-Добра идея. Успех в начинанието. – студено им каза Кайл, но другите трима успяха да ги убедят да не изхвърлят напразно животите си и да се върнат обратно.

Вечерта на втория ден след битката им стигнаха до малкия крайпътен град Расалантар. От далеч можеше да мине за джуджешко селище – сградите бяха ниски и ъгловати, изградени от масивни блокове черен гранит. На ниско възвишение на запад личаха останките от някога велика крепост, които сега стърчаха като счупените кости на полузаровен почернял скелет. Анаврин заключи, че камъните от крепостта са били използвани за издигането на околните къщи.

Местната страноприемница – Спящият Дракон – завеждана от застаряващо джудже, беше доста пълна като за такова малко селище, но след като му подхвърлиха няколко жълтици, то се съгласи да им отстъпи собствената си спалня. Без да му каже и дума повече Кайл влезе в стаята и тръшна вратата зад себе си.

-Какъв му е проблема на вашия амиго? – попита Ел Гато и изведнъж всички подскочиха от изненада. Изобщо не го бяха забелязали по време на пътуването и сега котката сякаш се беше материализирала от нищото на стъпка зад тях. Той покани Горк, Кира и Анаврин да седнат на бара с него, поръча си силно питие, и им обясни за мисията, на която беше изпратен, отпивайки систематично от чашата си. Учудващо за него, другите трима не изглеждаха особено ядосани, че се е промъкнал в товара им, нито учудени или отвратени от нестандартния му вид, и с радост приеха предложението му да се присъедини към тях. Зарадван, Гато реши да не им споменава за това, че беше изял и изпил солидна част от запасите им.

Разговорът продължи в малките часове на нощта и темата премина към крепостта над града. Джуджето съдържател, което беше почнало да задрямва над бара без да има къде да се прибере да спи, им обясни с известно раздразнение, че там навремето се е помещавал гарнизон на Съюза на Лордовете – военен пакт между владетелите на най-големите и влиятелни градове във Фейрун, но войниците били мразени от хората от заобикалящите ги ферми. Когато крепостта била нападната и разграбена от оркски племена преди около век, селяните отказали да помогнат в битката и избягали, а след това се върнали и използвали каменните блокове от укреплението, за да изградят наново града. Затова дори до днес отношенията им с Лордовете били много обтегнати.

-А намерили ли са нещо интересно в останките? – запита ентусиазирано Анаврин.

-Ха! Ще ми се! – презрително отвърна джуджето. –Тука постоянно идват хора да дълбаят и чоплят, мислейки че ще намерят някакво съкровище! Аз ли не знам! И аз като бях млад дойдох тук за това, години наред копах, ама нищо не намерих и вместо това отворих това заведение. Единственото, което е останало, са порутени стени. Ако ви трябват камъни, тия там не са лоши, ама съкровище няма да намерите.

Горк, който преди известно време беше изгубил нишката на историята и гледаше с празен поглед и отворена уста джуджето, изведнъж се сепна, стана рязко от стола си, прекатурвайки го, и уверено заяви:

-горк намери.

И без повече думи излезе навън. На другите трима има трябваха няколко секунди, за да проумеят какво точно се опитва да каже орка, след което един през друг се изхлузиха през външната врата и се огледаха за него. Дългите крака на Горк вече го бяха отнесли далеч, така че се насочиха към руините, където предполагаха, че е отишъл да търси.

Джуджето не ги беше излъгало за състоянието на крепостта – от нея беше останал само лабиринт от разрушени стени, които сигурно можеха да се съборят ако ги натиснеха по-силно. Намериха Горк по средата на комплекса, клекнал в доста дълбока дупка, дълбаейки като куче песъчливата почва с огромните си шепи.

-Горк, няма да намериш нищо там. Не чу ли? Всичко е било иззето. Хайде да се приберем да си починем. Утре пак трябва ще пътуваме, а и ще трябва да обясним на брат ми за Гато. – настоя Кира. Ел Гато и Анаврин го наобиколиха и също почнаха да го убеждават да не си губи времето. Изведнъж обаче чуха дрънченето на метал и Горк надигна от дъното на дупката си тежък бронзов обръч. Докато другите стояха и гледаха зяпнали и безмълвни, той напъна наподобяващите си дънери ръце за да извади обръча, който се оказа закачен за квадратна каменна плоча. Под нея се отвори проход със стълбище, което водеше към дълбините на крепостта. Горк, който изобщо не изглеждаше учуден от находката си, посочи стълбите.

-там. – каза просто той и заслиза надолу. Когато другите трима се отърсиха от шока си, кънтящите му в подземния тунел стъпки вече бяха заглъхнали.

-Хммм… Е, щом така и така сме тук… – наруши мълчанието Анаврин и също слезе, последван от другите двама. Стълбището беше ниско, тясно и студено и стигаше поне на двайсетина метра под земята. На дъното имаше малка квадратна зала, в чийто стени се отваряха три други входа, водещи към дълги тунели. По средата стоеше Горк, който объркано и леко уплашено се оглеждаше, без да може сам да реши накъде да тръгне.

След кратко обсъждане решиха да поемат по левия коридор. Той продължи около трийсет метра навътре, отваряйки се в голяма квадратна зала, полуразрушена от времето, или от някакво крушение. В ъглите и се бяха насъбрали купчини скални отломъци и мазилка, стените и таванът и бяха прорязани от множество дебели пукнатини, а пода и беше осян с множество могили от раздробен камък, подобни на огромни къртичини. Докато четиримата се оглеждаха и внимателно преобръщаха с крак отпадъците, изведнъж усетиха земята под себе си да се тресе.

Изневиделица подът сякаш изригна, и измежду фонтан от камъни и пръст зърнаха страховито същество. Масивното му тяло се носеше от четири къси, но здрави крака с дълги извити нокти, и сякаш беше покрито с броня от дебели люспи. Далеч по-внушителна обаче беше главата му, която беше дълга почти колкото самото му тяло, и приличаше на огромна, клиновидна черупка, с която очевидно дълбаеше под земята. Чудовището подскочи много по-високо във въздуха, отколкото трябваше да позволява телосложението му, и се изстреля като снаряд в средата на групата. Силата на удара изблъска настрани и събори приключенците, а също така остави в средата на стаята малък кратер и накара прах и отчупени плочи да се сипят от тавана. Те бързо се окопитиха, приготвиха оръжията и магиите си, и вкупом се хвърлиха срещу звяра. Остриетата и магическите им снаряди обаче отскочиха от костната му броня, оставяйки само дребни драскотини. Съществото се дръпна настрани, затича се и отново направи свръхестествен скок във въздуха, размазвайки Горк и Ел Гато под туловището си.

Те се изтъркаляха запъхтени настрани, обмисляйки следващото си действие, докато Анаврин се стрелкаше в кръг около чудовището и отчаяно се опитваше да намери слабо място в черупката му, но рапирата му отново и отново отскачаше безпомощно. Тогава обаче Гато забеляза, че при всеки замах на елфа, съществото прикриваше дребните си черни очички с дебели и твърди рогови израстъци, които очевидно му служеха като клепачи. Той се промъкна встрани от битката и изчака, както и предполагаше че ще стане, Горк да се хвърли напред в безумна атака. Брадвата му за пореден път отскочи от естествената броня на съществото, но в мига когато то отвори очи след удара, към него изсвистяха три метални стрелички. Две от тях отскочиха безобидно, но третата се заби право в откритата му очна кухина и то се тръшна на пода, ритайки бясно с крака и надавайки оглушителен рев. Другите трима веднага се спуснаха към него и започнаха да атакуват открития му и далеч по-мек корем. Няколко точни удара го разпориха и чудовището започна да се оплита в собствените си изтичащи черва. Постепенно предсмъртните му спазми утихнаха и в залата настана тишина, нарушавана само от тежкото дишане на победителите.

За тяхно разочарование не намериха нищо ценно в залата, освен трупа, който беше прекалено голям и тежък, за да го вземат. Върнаха се назад и решиха да поемат по десния коридор. Той ги отведе до друга четвъртита зала, която наподобяваше голям басейн. Повърхността на черната вода на три метра под тях беше съвършено спокойна и гладка и перфектно отразяваше светлината на факлите им и движенията им, без да им позволява да видят колко е дълбока.

Макара да не обичаше да се къпе и всъщност да не знаеше значението на думата, Горк прие да се гмурне за да види дали нещо не е скрито във водата. Спуснаха въже надолу и той слезе по него и внимателно се протегна с крак за да провери колко е студена водата. Тогава обаче из басейна сякаш премина тръпка и от повърхността му се стрелна прозрачно, слузесто пипало, което се обви около кожения ботуш на Горк. Той усети как ботушът му сякаш се разтапя и в следващия момент пронизваща болка обхвана стъпалото му. Оркът извика гневно и се изкатери обратно при приятелите си, които с ужас огледаха крака му – кожата беше почти напълно свлечена от него и отдолу се виждаха разкъсаните мускули. Кира веднага се зае да лекува раната, но Горк не и обърна внимание, защото беше решил първо: никога повече да не доближава вода, и второ: да убие басейна. Извади от подобната си на арсенал раница късо копие и с всичка сила го запрати в средата на залата. То цопна вътре и с тихо бълбукане изчезна под водата. Сякаш в отговор на това повърхността на басейна се размърда и започна да бълбука, след което бавно, но устремено започна да се надига и запълзя нагоре към отвора, където четиримата стояха и невярващо зяпаха случващото се. Течността от басейна се оказа не вода, а слузеста, подобна на желе прозрачна маса, която започна да изпълва коридора и да набъбва заплашително към тях.

Горк яростно замахна няколко пъти към пихтията, при което тя за момент се дръпна назад, сякаш изпитваше болка, но след това продължи неумолимо да се разлива напред, готова да помете всичко на пътя си. Горк погледна питащо назад към групата, но другите трима вече бяха тръгнали да бягат назад по коридора и оркът мъдро ги последва. Слузта продължи да го преследва, изпълвайки коридора до тавана с масата си, и на няколко пъти те спираха за да запратят стрели или магически снаряди по нея, но това изглежда само я забавяше малко. Излязоха обратно в залата, от която тръгваха трите разклонения, и за момент си отдъхнаха, когато странното вещество започна да се разлива по пода, но после изведнъж то се обърна и целеустремено продължи да ги преследва. Виждайки само един изход, четиримата тръгнаха да тичат нагоре по стълбите. Пъргавият Ел Гато и грациозният Анаврин сякаш летяха по стъпалата, но по-тромавите, затворени в тежки метални брони Горк и Кира изостанаха назад. В един момент крака на Кира и изневери, тя се препъна и с дрънчене падна върху стълбите. Желето, което неуморно пъплеше към тях, протегна слузести пипала към нея, обгърна я, и я придърпа в сърцевината си, сепвайки отчаяния и вик. Горк можеше да я види в прозрачната утроба на съществото все още да се бори и да се опитва да се измъкне, докато киселинното му тяло бързо прояждаше през косата и кожата и. Оркът нямаше намерение да остави някой от приятелите си назад, така че слезе няколко стъпала надолу и започна да налага слузта с плоската част на брадвата си, опитвайки се дълбае към благородницата сякаш с голяма лопата, като изобщо не обръщаше внимание на това, че пихтиестото същество бавно се разстила покрай краката му и го заобгражда.

Изведнъж усети някой да го дърпа за яката назад и видя Гато ловко да се стрелва между сключващите се около тях пипала и с голи ръце да бърка в изгарящото желе. Котката изскимтя от болка и видя козината по лапите му сякаш да се разтваря, но стисна зъби, впи нокти в губещата съзнание Кира, и със свръхчовешко усилие успя да я издърпа от съществото. На нея не и остана дори време да си поеме дъх, защото беше повлечена нагоре по стълбите, зад Анаврин, който дърпаше Горк. С горящи нозе четиримата се измъкнаха от прохода, хвърлиха се на земята отвън, и с последната им останала надежда погледнаха към отвора да видят дали желето ще продължи да ги преследва. За техен ужас видяха едно слузесто пипало да се подава оттам и да проблясва на лунната светлина, но после то сякаш подуши свежия нощен въздух и светкавично се скри обратно. Четиримата чуха отдалечаващо се бълбукане, което скоро заглъхна.

Решиха, че приключенията им стигат за тази вечер, върнаха се към страноприемницата, и се строполиха изтощени на пода веднага щом прекрачиха прага на спалнята. В гостната остана само Анаврин, комуто не беше нужен сън, и той беше първият, когото на сутринта завариха съдържателят и първите му клиенти.

-Е, намерихте ли съкровището? – подигравателно попита джуджето.

-Хммм. Не още, но все още не сме изследвали всички стаи и… – елфът не успя навреме да скрие ентусиазма си от находката и изведнъж усети, че в него са впити няколко чифта ококорени очи. –Но вътре нямаше нищо. Едва ли има нещо. – опита се доколкото може да замаже положението.

-Е, ъм… Аз имам работа в града. – каза някакъв облечен и миришещ като овчар човек на съседната маса, бързо допи питието си, и почти изтича навън.

-Да, аз също. – поде някой друг и си тръгна, оставяйки още димящата си закуска на масата. Скоро след него се изнизаха и останалите клиенти.

-Ами… Аз такова, бе трябва да отида за яйца. – запелтечи джуджето, остави на бара табелка с надпис „Връщам се след 10 минути” и се заизкачва към втория етаж. Не след дълго Анаврин го видя да се връща, облечено в ръждясала ризница, препасало няколко къси меча и брадви, и мъкнещо на гърба си огромна раница, натъпкана с кирки, лопати, чукове, фенери, и кой знае какво друго.

Елфът го изгледа докато излизаше, погледна към стаята, където още спяха спътниците му, сви рамене, извади подвързаната си с кожа книга със заклинания, и почна да я прелиства. След около час чу тежките стъпки на джуджето, което ядосано блъсна вратата. Гъстата му брада и вежди ги нямаше, и цялото му лице беше зачервено като домат. То мина покрай Анаврин без да го погледне и изсумтя:

-Нямало нищо, а?

Към обяд, след солидно похапване и няколко от лековитите магии на Кира, се почувстваха достатъчно силни, за да се върнат обратно и да проверят какво е останало в комплекса. Бавно заслизаха по стълбите, като отбелязаха една купчина кости на пода, която вчера я нямаше там. Залата на дъното беше празна, така че се насочиха с извадени оръжия към десния коридор. В момента в който Кира и Горк стъпиха в него обаче усетиха как сякаш потъват във вана с киселина – не бяха забелязали, че един голям куб от слузта стой точна на входа, почти невидим, дебнейки нещо да се доближи до него. Горк се разяри, че нещо се е опитало да го изяде без да го е победило в честна битка и почна бясно да се върти в кръг като центрофуга, удряйки каквото му падне. Анаврин и Гато се хвърлиха да му помогнат, докато Кира просто се беше свила и чакаше всичко да свърши. За тяхно учудване обаче със сравнителна лекота успяха да разпръснат желето и да освободят орка и благородницата. Коридорът зад тях беше празен, както и басейнът на края му. Изглежда една малка част от съществото беше останала назад, но после осъзнаха, че огромната пихтия сега е на свобода – бяха забравили да затворят прохода.

Горк се спусна, този път без злощастия, в басейна, където намери парчета от стари и неизползваеми брони и оръжия, както и запечатан стъклен буркан с някакво зеленикаво пихтиесто вещество, което четиримата подозрително огледаха. След дълга обсъждане решиха много внимателно да го отворят, и за тяхна изненада то не ги нападна. Точно обратното – имаше приятен сладникав аромат на алое и някакви други билки. Горк възторжено бръкна вътре с огромната си шепа и я облиза, при което другите видяха как част от раните му видимо се затварят. Бързо издърпаха буркана от ръцете му и го скриха за по-нататъшно ползване.

Най-накрая продължиха по средния коридор, и след трийсетина метра се намериха пред масивна двойна врата, направена от камък, в който бяха издълбани странни символи.

Анаврин прокара ръце по тях и измънка някакво заклинание под носа си, при което част от писанията просветнаха в мрака.

-Това е загадка! – възкликна въодушевено елфът. –Очевидно трябва да я решим, за да отворим вратата! Нека да видя…”Какво се качва по планината на три крака, а слиза на четири?” Хммм. Наистина интересно, Ако помислим малко…

-Хайде да я счупим! – каза Гато.

-Да. Не съм в настроение за загадки. Счупи я, Горк! – нареди Кира, и преди още да е довършила изречението си, оркът вече летеше с брадвата си към вратата. За негово учудване обаче острието иззвънтя и отскочи от нея, без да остави и драскотина.

-Хммм. Изглежда който е сложил тук този пъзел, е подсилил вратата чрез магия. – заключи Анаврин.

-Е нали ти също си магьосник? Не можеш ли да я развалиш? – започна да негодува Кира.

-Хммм. На теория да, но тогава няма да научим…

-Направи го!

-Си! Направи го, гринго!

-прави!

-Но това не е начинът. – запротестира разочарован Анаврин, докато вадеше книгата си със заклинания. След известно разучаване той застана пред вратата, започна да жестикулира и да реди магически думи, и след няколко секунди се чу силен трясък като от счупено стъкло, при което символите по вратата престанаха да светят.

-Ето. Сега би трябвало да може да се отвори.

Горк блъсна вратата с рамо и крилата и действително се открехнаха, разкривайки пред тях още една кубична зала, очевидно неизползвана от много време, ако съдеха по наслоения прах и висящите на парцали от тавана паяжини. В центъра и обаче на пода беше изписан широк кръг с множество руни и сложни преплитащи се геометрични фигури, затворени в него. Анаврин отново разтвори книгата си и след десетина минути възкликна:

-Това е телепортиращ кръг! Ако намерим координатите на другите кръгове, настроени към него, можем да го използваме за да се придвижваме мигновено от място на място! Странно, повечето такива кръгове са добре охранявани тайни. Кой ли е начертал този?

-Е, едва ли ще разберем някога. Да се махаме. – разочаровано каза Гато.

-Да. Каква загуба на време. – въздъхна Кира, докато се обръщаше да си тръгне.

-горк иска още буркан.

Прибраха нещата си от страноприемницата и продължиха пътешествието си към Дълбовод. Към края на деня видяха някой да се приближава по пътя към тях на кон. Оказа се снажен мъж на средна възраст посивяващи, добре вчесани мустаци, облечен в тежка броня и окичен с множество оръжия, включително дълга пика, стърчаща на гърба му, от която се развяваше банер със изрисувани върху него щит, чук и везна – символа на Тир – бога на възмездието. След него, качено върху проскубано муле, подтичваше ниско и дебело мургаво човече с парцаливи дрехи и сламена шапка, което очевидно мъкнеше всичкия им останал багаж.

Мъжът се представи като „Сър Джордет Тавилсон, рицар от Ордена на Справедливостта.”

-съ- сър… -започна да срича името му Горк.

-Точно така, момчето ми, „сър.” За вас орките казват, че сте диви и непредсказуеми, но ти очевидно си добре възпитан. Би ли желал ти или някой от вас да дойде с мен и да ми бъде оръженосец? – попита рицарят о посочи човечето зад себе си. –Постоянно ги губя покрай битките си с гигантите.

-ГИГАНТИИИ!

-Да,момчето ми, гиганти! Плъзнали са навсякъде! Само преди няколко дни се сбих с два ледени гиганта, които бяха нападнали едно рибарско селце на север. Беше велика битка, но проклетите същества отмъкнаха предишния ми оръженосец и магарето му, и ме замериха с моя собствен кон! Докато се измъкна изпод него, вече бяха избягали!

-тие бие гиганти?

-Да, момчето ми, аз съм велик и много известен герой! Но не се притеснявай – нищо, че си само един прост орк. Ако работиш здраво, някой ден и ти може да се доближиш малко до славата ми!

-слава?

-Аха, значи вече искаш да ме задминеш, а? Е аз винаги съм готов за малко съревнование! Следващия път когато се видим ще сравним кой колко гиганти е победил! Имаш уговорка! – и с тези думи рицарят хвана ръката на объркания Горк, силно я раздруса и ги задмина. Преди да се изгуби по пътя го видяха учудено да оглежда дланта си и да я търка с някакъв парцал.

Беше почти здрач, когато в далечината пред тях се извисиха високите защитни стени на Дълбовод. Петимата облекчено въздъхнаха, радвайки се на успешното си пристигане, но радостта им бързо помръкна. На фона на чезнещото слънце, полуприкрито от лилаво-жълти облаци видяха над града злокобно да се надвесва силуета на огр омен летящ замък.

Posted in RPG