Storm King’s Thunder. Част 2 – Сесия 8

Настоящите публикации представляват приключенията на група играчи във вълшебния свят на Dungeons and Dragons. Групата се състои от играчи с различно ниво на опитност в системата и ролевите игри като цяло, и броят и съставът им може да се променя от сесия на сесия. Сесиите обикновено се държат веднъж седмично. За повече информация прочети: Въведение

ЧАСТ ВТОРА

РАЗКЛАЩАНИЯ

Сесия 8 – Гости за вечеря

Събуди се с поглед, вперен в дъсчения таван на Края на Северната Бразда. Главата и беше олекнала, тялото и беше съвършено отпуснато, и я измъчваше глад, което означаваше, че сигурно беше спала повече от ден. Отвън чуваше крясъци, но този път не бяха тези на ужасените селяни, а весели и жизнерадостни, примесени с песни и смях. Стана от леглото, отбелязвайки факта, че някой беше измил и превързал раните и, и тръгна към долния етаж.

Там я посрещна огромна тълпа от празнуващи хора. Преди дори да успее да попита какво става, няколко от тях се хвърлиха да я прегърнат и горещо да и благодарят, някой напъха чаша пиво в ръката и, и я упътиха навън. Дворът на страноприемницата се беше превърнал във фестивал – навсякъде се люшкаха знамена и гирлянди, свиреше музика, няколко дълги  маси бяха отрупани до огъване с димяща храна, а малко встрани лежеше скован от дъски съд, подобен на голямо ведро или басейн, пълен догоре със златиста пенлива бира. В нея доволно плуваше по корем полуръстът Орен, като от време на време отваряше и затваряше устата си като риба, поемайки огромни глътки.

Кира се проправи път през тълпата, обсипвана от благодарности, здрависвания, и приятелски потупвания, и край една от масите намери Кайл, който се тъпчеше по начин, който изобщо не подобаваше на човек с неговото потекло и възпитание, с пълна уста се оплакваше, че храната не е достатъчно добра за него и настояваше да му донесат различни ястия, което хората с радост правеха. На една странична масичка, наобиколени от група ентусиазирани и освиркващи зяпачи, Горк и Йетито бяха впили дланите си една в друга и мереха сили, опитвайки да съборят ръката на другия на масата. Под едно дърво, което тя не си спомняше да е там преди, и което за нейна изненада имаше лице и се движеше от само себе си, видя Анаврин, който очевидно водеше разговор с него. Огледа се за Ел Гато и не го откри, но хората побързаха да я успокоят, че е жив и здрав, и че има важна работа с абата. Успокоена, Кира вдигна чашата си за наздравица и я пресуши на един дъх.

Анаврин седеше с кръстосани крака под сянката на Лиферлас. Кората на дървото беше покрита с множество дълбоки прорези и дупки, които местните деца бяха натъпкали с мъх, цветя и лековити билки. Няколко от тях се катереха и си играеха между клоните му, докато той със сериозен тон говореше на елфа:

-Макар съдбата този ден да беше на наша страна, страхувам се, че това далеч не е краят на гигантската заплаха. Ще ми се да можех да ви помогна, но моето място е тук – да пазя децата, животните, птиците, растенията, и почвата. За това бях създаден и не знам много за света извън стените на Златни Поля. Онзи, който ме събуди обаче, беше велик друид с много опит, и елф като теб. Името му беше Аерглас и след като напусна, той се отправи на поклонничество към Сенчестата Катедрала, дълбоко вътре във Върховната Гора. Това беше преди четирийсет години, но ако можете да откриете следите му и да го намерите, сигурен съм, че той може да ви помогне.

-Хммм. Знам за това място. – отвърна Анаврин. –От известно време си търся претекст да го посетя. Ще го обсъдя със спътниците си и може би действително ще поемем натам. Почва да ми липсва…

Тогава елфът забеляза към него да се насочва нещо стърчащо над празнуващите хора – беше привързаната със шноли високо във въздуха коса на магьосницата, която им беше помогнала в битката. Тълпата се разтвори, пускайки я да мине свободно, и за момент очите им се срещнаха. Анаврин бързо извърна глава и се опита да се направи, че изобщо не я е забелязал, но тя с решителни стъпки се запъти право към него. Елфският му инстинкт му казваше да се скрие зад дървото, но вече беше прекалено късно. Жената дойде съвсем близо до него, и той трябваше да се опре в дънера на Лиферлас за де не се блъснат. Тя изви глава нагоре, почти опирайки носа си в неговия, и му каза с дрезгавия си глас:

-Това е само началото. Не можете да ги победите сами.

-Ъ-ъ-ъ…

-Ако искате да ги спрете, трябва да потърсите силата на драконите.

-На драконите?

-Да! На Драконите! Драконите и гигантите са древни врагове, които едно време водили титанични битки за контрол над този свят! Ти си магьосник, нали? Трябва да знаеш тази неща! Да не би да се проспал лекциите си по Антична История във Арканичната Академия? Нали уж вие, елфите, не спите?

-Ами…

-Тихо! Не съм свършила! Трябва да откриете някой от металическите дракони – те са добри по характер и често действат в полза на малките народи. Ако успеете да го убедите да се свърже с други металически дракони и да ни помогнат, победата ни ще бъде осигурена!

-А къде…

-Не ме прекъсвай! Никакво възпитание ли нямаш? Щом Съюзът на Лордовете разбере за гигантите, ще започнат противодействия. Те непременно ще подкрепят този план. Потърси моя колега в Дълбовод. Казва се Чазлаут Яргорог. Той е експерт по дракони. Имението му е в Северния квартал. Кажи, че те изпраща Наксена.

-Но…

-Никакво „но”! Това е най-логичния,практичен и бърз начин да се справим с положението. Да не си посмял да объркаш нещо!

И без повече думи тя се обърна и се изгуби в тълпата. Лиферлас постави клон на рамото на задъхания и треперещ Анаврин и му каза:

-Това мина доста добре.

Далеч от празненството, в една от килиите на втория етаж на катедралата Ел Гато седеше на рогозката си и гледаше абата, който крачеше нервно напред-назад с ръце зад гърба.

-Това е много лошо знамение, приятелю. – проговори той най-накрая. –Ако гигантите наистина са тръгнали масово да бродят по човешките земи, значи нещо е извадило света от баланс.

-Но какво, хефе?

-Не знам. За това ще разчитам на теб да разбереш.

Абатът спря и погледна стената, където висеше прокъсана зелена драперия с извезана еленска глава. Това беше символа на Емералдения Анклав – общество, посветено на опазването на хармонията между човечеството и природата.

-Обучението ти тук е свършено. Сега е време да видиш и опознаеш света навън. Ето задачата ти: открий какво е накарало гигантите да вилнеят. Ако можеш, помогни да бъдат спрени, ако ли не, предай информацията на някой от агентите ни. Тя ще се разнесе по целия кръг и ще стигне и до мен. Разбра ли?

-Компренде, хефе.

-И нека Шантеа те закриля.

Празненството продължи три дни и две нощи, през които солидни количества от реколтата на Златни Поля беше изконсумирана. Четиримата приключенци бяха публично обявени за приятели и съюзници на града. Раните им бяха излекувани, старата им и износена екипировка подменена, и на всеки беше връчен почетен орден, както и тежка кесия с по триста жълтици. Признателните граждани направиха всичко възможно да олекотят пътуването им, и ги снабдиха с карта на Мечебряг, както и дълга каруца с два коня, натоварена догоре с храна и провизии.

Когато разгърнаха картата за да планират накъде да потеглят, Анаврин ги информира за разговорите си с Лиферлас и магьосницата Наксена. Въпреки задръжките им към нея и противно на тайните надежди на елфа, решиха да потеглят към Дълбовод – Градът на Разкоша. Решиха, че там е най-вероятно да намерят помощ, а и щяха да информират Съюза на Лордовете ако слуховете вече не бяха стигнали дотам.

Докато излизаха, следвани от голяма тълпа, дошла да ги изпрати, видяха от двете страни на портата зловещо предупреждение – главите на двата хълмисти гиганта стояха набучени върху няколко забити в земята пики. Очите им бяха обърнати назад в дебелите им черепи, устите им зееха грозно с изплезени грамадни пъпчиви езици, а гарвани, вълци и други диви животни бяха почнали да ги разкъсват. Горк скочи от каруцата, отиде до главите и притисна дясната си длан до всяка от тях, оставяйки върху кожата им черен отпечатък. Поклати доволно глава, метна се обратно на капрата, и четиримата потеглиха на запад през равнините. Според картата след няколко дни щяха да стигнат Ампхайл – малко градче, известно с породистите си коне, а оттам щяха да хванат Дългия Път, който на юг се вливаше във Високия Път и щеше по крайбрежието да ги отведе до Дълбовод. Това, което не знаеха обаче, беше, че заровен под храната и провизиите им с тях тайно пътуваше и Ел Гато.

Каруцата с друсане ги прекарваше през обраслите с висока жилава трева равнини. На втория ден след потеглянето им видяха недалеч от себе си стадо елени, слезли да пият вода от малко езерце. Гледката беше нещо естествено, освен факта, че един от елените изглежда имаше рога, сякаш направени от блестящо злато. Кайл и Кира слязоха от каруцата и се запромъкваха към стадото за да ги огледат отблизо, но изострените сетива на животните ги доловиха и те избягаьа обратно по посоката, от която бяха дошли.

Разочаровани, спътниците продължиха пътешествието си. Минаха още два сравнително спокойни дни, през които не видяха нещо повече от диви животни и птици. Вниманието им обаче беше привлечено от дузина високи фигури, вървящи в боен строй на североизток. Когато се приближиха още видяха, че това бяха шайка орки с мръсно жълтеникава кожа, леки брони и тежки брадви. Крачеха разделени на две групи, а по средата им, почти скрити от тревата, омърлушено се влачеха пет полуръста в окъсани дрехи, завързани един за друг с въже.

Беше очевидно, че са пленници на орките, и докато Кира, Кайл и Анаврин обсъждаха как да процедират, Горк радостно закрачи към сънародниците си. Те спряха и го огледаха неодобрително, а телата им видимо се напрегнаха.

-аз горк. вий кой?

-Не е твоя работа, зеленокожия. – грубо му отвърна един от орките. Объркан от това дълго и странно име, Горк посочи полуръстовете и попита:

-те кой?

-Очевидно са ни пленници. Ти да не си някакъв идиот?

Горк не знаеше кой е този Идиот, но му беше мъчно за дребните същества. В тях и орките виждаше себе си и гигантите, които преследваше.

-дай малки хора горк. – предложи той с всичката учтивост, която успя да изцеди от себе си, която не беше много. В отговор орките се разсмяха грозно.

-Пет няма ли да ти приседнат? А и вече май си имаш няколко. – отговори същият орк и огледа другите трима от групата, които стояха назад и нервно опипваха оръжията си. Дребните му очички се впиха в Анаврин, лицето му се изкриви в злобна гримаса, и той изръмжа към Горк: -Знаеш ли кво? Ше ти дам два полуръста за оня елф. Кво ше кажеш?

Горк беше раздвоен. Можеше да разбере, че две е повече от едно, но и не искаше остроухия му приятел да си тръгне. Извади от раницата си тежката кесия жълтици, която му бяха насипали жителите на Златни Поля, и я раздрънка.

-горк плати.

Орките първоначално изсумтяха неодобрително, но когато чуха звънтенето на монети в очите им блесна алчност и те се скупчиха да обсъдят предложението. Не след дълго водачът им заяви:

-Добре. По трийсет жълтици за всеки.

По челото на Горк се образуваха едри капки пот и той с ужас погледна към кесията – самата идея за броене караше главата да го боли повече от всички удари, които беше понесъл по нея наведнъж. Затова просто им предложи да си отделят нужните монети.

Когато се разделиха, орките доволно се подсмихваха, а Горк прибра значително олекналата си кесия и огледа новите си придобивки. Петте полуръста, трима мъже и две жени, бяха дрипави и изпосталели, по тях имаше синини и незараснали рани, а ръцете и краката им бяха стегнати с въжета, които болезнено се впиваха в плътта им и оставяха червени следи по кожата им. Горк свали въжетата и тогава единият от полуръстовете – прегърбен старец с побеляла и рядка къдрава коса и сакат крак, извит настрани – пристъпи пред останалите, разтвори ръце, сякаш да ги защити, и каза настоятелно:

-Прави с мен каквото искаш, но остави другите на мира!

-ъ-ъ-ъ…

-Бий ме, яж ме, но пусни младоците да си ходят!

-горк не бие малки хора.

-Да, никой тук няма да ви нарани. – каза Кира, която междувременно си беше проправила път до тях заедно с брат си и Анаврин. –На Горк просто му е малко трудно да изкаже добрите си намерения.

-Орк с добри намерения? Ха! Може да съм стар, но разсъдъкът ми все още не си е отишъл напълно! – презрително отвърна полуръстът. –Всички орки са един дол дренки! Шляят се без дом, без семейство, без работа, а когато им потрябва нещо колят, палят и крадат без да им мигне окото! Достатъчно пъти съм го виждал! Защо си мислите, че сме тук? Защото онези орки нападнаха фермата ни, избиха и ограбиха каквото могат, а нас отвлякоха за роби и за храна! И трябва изведнъж да повярвам, че този тук е различен?

-Я си дръж езика! – изсъска му Кайл. –Той току-що те спаси, така че вземи да покажеш малко благодарност, иначе ще ти се прииска ония типове наистина да те бяха сготвили и изяли!

Другите четирима полуръста отстъпиха уплашено назад, но старикът смело и твърдоглаво остана на мястото си, изви колкото можеше нагоре скования си от артрит врат за да погледне принца в очите, и му отвърна:

-Ако това, което казвате наистина е вярно и искате да ни помогнете, откарайте ни обратно към фермата ни. Тя, или поне това, което е останало от нея, е на два дни път на север.

-Хммм. За това… Имаме, как да кажа, нещо спешно за вършене. – намеси се Анаврин. -Не е ли възможно да…

-Нямаме време за такива глупости! – прекъсна го Кайл. –Отиваме на юг! Можете да пътувате с нас и да останете в най-близкия град, или ако щете в някоя крайпътна канавка.

-Да отидем в далечен град, без да познаваме никого и без нищо освен дрехите на гърба си? И как точно трябва да се оправим оттам нататък? – запита ги полуръстът.

-Не е моя работа. – студено му отвърна Кайл. –Ние тръгваме. Ако искаш ела, ако не, изгний си тук.

Обърна му презрително гръб и закрачи обратно към каруцата. Полуръстовете постояха малко, нерешително пристъпвайки от крак на крак, после мълчаливо последваха групата приключенци. Те им помогнаха да се изкатерят върху провизиите, без да обръщат внимание на почти недоловимото ‘уф’, което чуха от задницата на каруцата, когато ги метнаха отгоре, и продължиха пътя си.

Към края на деня най-накрая излязоха на Дългия Път и друсането олекна. Беше почти пълен мрак, когато видяха недалеч пред себе си Ампхайл. Градчето беше неестествено ярко, осветено от множество факли, фенери и клади, скупчени на централния му площад, и когато го приближиха още, видяха там голяма тълпа хора.

Полуръстовете внимателно слязоха от каруцата и се приготвиха да си тръгнат. Горк отиде при тях, бръкна в кесията си и протегна напред тежката си шепа, пълна с жълтици. Старецът ги прие със стиснати устни и поглед, забит в земята. Не смееше да погледне орка в очите.

-Благодаря. – измърмори сухо и закуцука след другите полуръстове без повече думи и без да се обръща. Спътниците свиха рамене и се отправиха към центъра на града, освен Кайл, който вбесено гледаше назад и скърцаше със зъби.

-Трябва да пикая. Вие продължавайте, ще ви настигна. – каза той, скочи от каруцата и тръгна към страничните улички.

-Кайл! – смутено извика Кира. –Не можеш ли да говориш малко по-достойно?

Но той не и отговори и скоро се изгуби от погледа им. Щом не го виждаше повече, веднага зави назад към мястото, където се бяха разделили с полуръстовете, и не след дълго долови лекото шляпане на босите им крака по грубия калдъръм. Те бавно се приближаваха, оглеждайки къщите около себе си. Кайл изведнъж изскочи пред тях, и те стреснато се отдръпнаха, но се успокоиха бързо, щом видяха че е той.

-Вече ви казахме, че сме ви благодарни. – каза му старият полуръст. –Заслужавате повече от това, но нямаме какво да ви дадем!

Кайл не му отговори, а само го изгледа неумолимо със студените си, блестящи в тъмнината очи. Черните крила на гърба му бавно се разтвориха и той надигна ръка към наглото човече, което се беше осмелило да обиди приятеля му. От пръста му излетя огнена стрела, която се заби в лицето на старика и той рухна на колене, а после се просна бездиханен  по лице на земята. Другите четири полуръста запищяха ужасено и се разбягаха, но Кайл не им обърна внимание и вперил гневен поглед в трупа изсумтя:

-А това заслужаваш ти!

След това невъзмутимо се обърна и закрачи към ярко осветения център на града в търсене на спътниците си. Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно чуваше музика, песни, и радостна глъчка. Засече другите трима на ръба на главния площад, който беше украсен с гирлянди, знамена, факли и фенери. В средата му, върху голям гранитен блок, се извисяваше изваяна от лъскав черен камък статуя на могъщ жребец, изправен на задните си крака. Около нея бяха наредени в кръг няколко дълги маси, отрупани с димящи ястия, край които се тълпяха и танцуваха празнично облечените жители на градчето. В единия край на площада беше издигнат малък подиум, на който пред също толкова отрупана трапеза седяха богато облечени хора, очевидно благородници с висок ранг. Те се смееха, ядяха, и пиеха от чашите си, които двама слуги непрекъснато допълваха с искрящо вино. Никой не обърна внимание на новодошлите.

-Мислите ли, че празнуват победата ни над гигантите? – попита Кира.

-Съмнява ме. – отвърна Кайл. –Чакайте тук. Ще отида да проверя. Знам как да се оправям с такива типове.

Проправи си път към подиума и другите го видяха да го изкачва и да си разменя някакви думи със стар дебел мъж, който седеше в средата на масата. Мъжът, изглежда доста пиян, го прегърна приятелски през врата, пъхна чашата си в ръката му и със смях развя ръка към празненството. Не след дълго Кайл се върна, допивайки предложеното му питие, и обясни:

-Кметът им има рожден ден. Убедих го, че сме тук като негови лични гости и сме добре дошли да останем. Честно казано обаче не ми е много да празнуване в момента.

-Хммм. Да, и на мен още ми държи от Златни поля. Защо не се опитаме да си намерим място за нощта вместо това? – предложи Анаврин.

Оказа се, че местната страноприемница – Рогатата Халба – се намира точно на отсрещната страна на площада. Пътниците заобиколиха тълпата, изчакаха няколко прислужника, носещи апетитно миришещи блюда, да се изнижат през главния вход на Халбата, и влязоха вътре. Съдържателката – сивокоса жена на средна възраст – явно беше наета да приготвя храната за тържеството, и беше прекалено заета с готвенето за да се занимава с тях, така че просто им каза да си изберат стаи и да се настанят. Четиримата се качиха на втория етаж и хвърлиха багажа си на меките легла в първите свободни стаи, които видяха. Щеше обаче да им е трудно да заспят с глъчката отвън.

Изведнъж радостните възгласи се превърнаха в ужасени писъци. Тълпата хора се разбягаха във всички посоки, като се препъваха, падаха, и катереха едни върху други. Подиума с благордниците беше преобърнат и за секунди на площада настана пълен хаос. Над всичко останало се откроиха тежки стъпки и гръмогласни викове:

-Хра-на! Хра-на!

Преди останалите дори да успеят да погледнат през прозорците за да потвърдят това, което предполагаха, Горк вече летеше надолу по стълбите, викайки:

-ГИГАНТИИИИИ!

Действително, приглушени от звуците на празненството, на площада се бяха промъкнали три хълмисти гиганта, примамени от апетитната миризма, която се разнасяше по нощния вятър. Два от тях, без да обръщат внимание на паникьосаните граждани, захвърлиха настрани окастрените дънери, който използваха за бухалки, и се нахвърлиха към храната върху масите, грабейки с пълни шепи, и хвърляха в раззинатите си гърла цели чинии и подноси с ядене. Третият гигант обаче изглеждаше и се държеше някак странно. За разлика от подобните му на плондери събратя, той изглеждаше изпосталял, а кожата на корема му висеше и се люшкаше свободно. Кривогледите му очи се стрелкаха на всички страни, и от време на време погледът му се замъгляваше, при което съществото спираше и гледаше тъпо пред себе си, сякаш изпаднало в някакъв транс. Около китките и глезените му се влачеха останките от грамадни окови със скъсани вериги. Мършавият гигант също се запъти към храната, от време на време помагайки си да тича с дългите си ръце, но вместо да тъпче яденето в устата си, започна да разбива съдовете в главата си, надавайки неописуем рев.

В този момент Горк, следван от останалите си спътници, изхвръкна през вратата на таверната, размахвайки дългата дръжка на брадвата си, и я насочи към глезените на най-близкия гигант. Той изрева, когато острият метал се вряза в него и в отговор вдигна масата пред себе си и я разби в орка. Кира разпери блестящите си крила, хвръкна нагоре във въздуха, и започна да обсипва другия гигант със залпове златист огън. Кайл последва примера и, а Анаврин изрече кратко заклинание, извади рапирата си, която изсвистя като вятър, се стрелна между краката на великана, мушкайки с хирургическа прецизност и светкавична бързина.

Горк си изправи измежду треските от масата и отново се хвърли към гиганта, който, изненадан от издръжливостта и свирепостта на дребното създание, отстъпи назад, препъна се в друга от наредените маси и тежко се сгромоляса до статуята в центъра на площада. Погледна изненадано нагоре и в гуреливите му очи просветна вдъхновение. Изправи се, сграбчи в грамадните си длани главата на коня, с едно движение я откърти, и я запрати право в лицето на Горк. Неговата глава се оказа по-корава, но макар отломъка да се пръсна на парчета от сблъсъка, оркът отхвръкна назад и падна на земята с обърнати навътре в черепа му очи. Гигантът извика триумфално, после видя свистящите покрай приятеля му като комари Анаврин и Кира, отчупи още едно голямо парче от статуята, и го запрати по летящата благородница. Тя успя да го избегне, но вднага след това към нея полетя и последното парче – задницата на коня, и се разби в нея. Тя се превъртя няколко пъти във въздуха докато възвърне баланса си, кацна на покрива на страноприемницата, и обсипа гиганта с няколко ослепително ярки снопа светлина, които се врязаха в огромния му търбух и излязоха през гърба му. Съществото рухна на земята с тътен, който разтърси околните сгради.

Другият гигант беше намерил бухалката си и я въртеше бясно в кръг около себе си, опитвайки да докопа лекия и бърз като летен бриз Анаврин. Макар и атаките на елфа да бяха бързи и точни, тънкото му острие не нанасяше чак толкова значителни щети. Той се втурна за пореден с насочено напред оръжие, но този път гигантът успя да го нацели директно с дънера, който размахваше. Чу се зловещо пукане на кости и Анаврин отлетя десетина метра назад, оставяйки кървави следи във въздуха след себе си, и се строполи в безсъзнание на земята. На гиантът обаче дори не му остана време да се наслади на победата, защото иззад гърба му дойде оглушителен гръм, последван от мощна взривна вълна, идващи от Кайл. Заклинанието му помете гиганта заедно с останалите здрави маси. Той се претърколи няколко пъти по земята и остана да лежи там, затрупан от изпочупени дъски, чинии и парчета печено месо.

Когато храната пред него беше пометена, мършавият гигант се обърна със злобни, пълни с лудост очи към близнаците и се завтече на четири крака към тях. Извиси се над Кайл, и вдигна ръце високо във въздуха, сякаш да го размаже, но вместо това почна да налага собствената си глава. Кайл не успя да потисне изумената си усмивка и хвърли малко огнено кълбо към побърканото същество, но болката сякаш го отърси от безумието. Гигантът сграбчи принца, вдигна го, напъха го в устата си, впи острите си, криви зъби в рамото му и жадно загълта кръвта, която се изля в устата му. Кайл усещаше как ръката му всеки момент ще бъде отхапана, но поредния залп блестяща свещена енергия от Кира накара великана да се дръпне назад и да отпусне малко захвата си над принца. Той усети как гневът му отново се надига неконтролируемо и тялото му започна да се трансформира в изкривената си демонична версия. Надигна глава, погледна чудовището с пламтящ, изпълнен с омраза поглед, и му проговори с  кънтящ глас:

-Имаш ли представа какво правиш?

Гигантът, все още държейки го вдигнат пред лицето си, сякаш се парализира, гледайки го с широко отворени очи и уста. Кайл напъха здравата си ръка в пастта му и отприщи мощен огнен залп. Главата на исполина се разтърси от силен спазъм, а след това от очите, ушите, носа и устата му бликна зловонен черен дим. Той бавно се отпусна и се строполи напред, освобождавайки Кайл от лапата си. Благородникът си пое дълбоко дъх няколко пъти и притисна кървящата си ръка към тялото си. Кира се приземи до него, положи ръце върху раната, и вля лековита енергия в нея. След това възможно най-бързо се спусна към другите си двама приятели. За всеобщо щастие, и двамата бяха само нокаутирани и тя с лекота ги свести.

Жителите на градчето, усетили края на битката, започнаха боязливо да се показват и Кайл влезе в страноприемницата за да скрие чудовищната си форма от тях. Наобиколиха Анаврин, Кира и съвзелия се Горк, който с усмивка промълви:

-най-хубав купон горк.

Кметът, заобиколен от семейството си и няколко стражи, публично благодари на четиримата за геройството им, и им обеща достойно възнаграждение и вечното приятелство на Ампхайл. Покани ги да си отпочинат в неговото имение, където се погрижиха за раните им. Предложи да организира ново тържество в тяхно име веднага щом поправят всички щети в града, но групата категорично отказа. Гигантите явно идваха все по навътре в човешките територии и ставаха все по-дръзки. Трябваше по възможно най-бързия начин да организират някаква защита и най-добрият им шанс за успех беше да информират жителите и лидерите на Дълбовод.

Късно на следващата сутрин, след добре заслужена почивка, и след като на всеки от тях беше връчена почетна стипендия от сто жълтици, те се приготвиха да продължат пътя си, но не и преди Горк да докосне с дланта си главата на всеки от мъртвите гиганти и да остави отпечатъка си върху тях. Много от жителите на града дойдоха да ги изпратят на добър час. Докато се потегляха по пътя на юг обаче, в тълпата настана някакво вълнение и измежду хората се появиха четири дрипави полуръста, които крещяха нещо и сочеха отдалечаващата се каруца. Радостните възгласи бяха заменени от уплашен шепот.

-Хммм. Какво ли се е случило? – запита Анаврин.

-Знам ли? – отвърна сухо Кайл и пришпори конете.

Posted in RPG