Storm King’s Thunder. Част 2 – Сесия 7

Настоящите публикации представляват приключенията на група играчи във вълшебния свят на Dungeons and Dragons. Групата се състои от играчи с различно ниво на опитност в системата и ролевите игри като цяло, и броят и съставът им може да се променя от сесия на сесия. Сесиите обикновено се държат веднъж седмично. За повече информация прочети: Въведение

ЧАСТ ВТОРА

РАЗКЛАЩАНИЯ

Сесия 7 – Нови врагове

Нощта беше покрила Златни Поля като меко и гладко кадифено платнище. Хората спяха в домовете си, добитъкът дремеше в кошарите, дори растенията се бяха отпуснали надолу в очакване на утрото. Единственият звук, нарушаващ тъмния покой на града беше завалена песен, прекъсвана от спорадични хълцания. Полуръстът Орен се разхождаше из градината зад Края на Северната Бразда и въодушевено съчиняваше стихове за следващата си песен. Беше добър ден за него – беше си ‘заработил’ четири питиета и след като беше удовлетворил жаждата си, отиваше да удовлетвори и някои други нужди. Докато вършеше своя дял от поливането на зеленчуците, нещо хвана блуждаещия му поглед. Из полето се промъкваха, и то доста неумело, щом можеше да ги забележи в пиянския си делириум, група от същества, нарамили на гърбовете си чували. В тъмнината можеше да различи само сенки, но явно виждаше, че не са хора – имаше два едри, дундести силуета, високи почти три метра, четири, които можеха да минат за нормални, ако очертанията им не бяха толкова островърхи, и десетина малки, подобни на него. Съществата говореха на развален Общ Език и изглежда не знаеха накъде отиват. Между тях избухна свада и в приглушения им спор Орен дочу няколко сочни псувни на чист Гоблински.

Полуръстът се дръпна стреснато, при което листата около него изшумоляха и съществата спряха да се карат, а вместо това мълчаливо, но целеустремено се втурнаха към него. Орен подхвана незавързаните си панталони, изду малките си, но мощни дробове, и завика, сякаш живота му зависеше от това, както и беше:

-НАПАДАТ НИ!

Късите му крачка го отнесоха обратно към единственото безопасно място, за което успя да се сети в пияното си състояние – страноприемницата. Навлезе обратно в градчето без да спира да вика:

-НАПАДАТ НИ! НА ОРЪЖИЕ! НА ОРЪЖИЕ!

От къщите почнаха да надничат хора с лампи и фенери и на трепкащата светлина той видя преследвачите си – два огъра размахваха големи дървени бухалки, десетина гоблина припкаха покрай тях и гледаха да не бъдат стъпкани под краката им, а най-отзад даваха нареждания четири хобгоблина – високи същества с плоски и широки носове и чела, и за разлика от съюзниците си, облечени в порядъчни метални брони и добре въоръжени. Хобгоблините бяха известни като най-умните и коварни от гоблиноидите.

Орен не се интересуваше от това какво може да значи присъствието им тук, защото огърите почти го бяха докопали с дългите си лапи, но той се метна през вратата на страноприемницата, а тромавите същества, които бяха прекалено големи, за да минат през нея, се блъснаха и почти изкъртиха касата и. Полуръстът се огледа трескаво за място за криене – видя масите и обърнатите столове, Йетито, който подаде разрошената си от съня глава от задната стаичка, и най накрая стълбите за нагоре, от който се разнасяше трещене, сякаш нещо голямо и тежко се спускаше по тях. Това нещо се оказа Горк, а малко след него по стълбите изтрополиха Кайл, Анаврин, и Кира, която навличаше в движение бронята си. Орен се ухили радостно и се метна към орка, изкатери се на раменете му, и му посочи преследвачите си. На Горк не му трябваха кой знае колко увещания и той с рев се хвърли към тях. Гоблините нахлуха в страноприемницата като рояк мухи, заеха прикритие зад масите, и започнаха да пускат залпове стрели към всеки, който им се мернеше, а хобгоблините ги последваха и образуваха фронт заедно с огърите. Горк се оказа наобиколен, и макар Кайл и Кира да мятаха огън и жупел зад него, едва ли щеше да издържи, но тогава Анаврин се спусна напред с едва ли не танцова стъпка, вадейки в движение шпагата си. Острието звучно иззвънтя, когато напусна ножницата, а когато елфът с хирургическа прецизност го заби между ребрата на единия огър, от него отекна гръм, който разтърси не само тялото на чудовището, но и цялата страноприемница.

Залата се превърна в хаотично бойно поле, в което се смесиха мечове, брадви, стрели, лапи, и магически снаряди. Изведнъж обаче всичко сякаш утихна, когато по стълбите се чуха още стъпки – ритмични, твърди и уверени. На долния етаж слезе жена на средна възраст, с тъмна кожа, с очила със златни рамки, и с коса, стегната с шноли високо над главата и, облечена в захабена нощница. Тя намести очилата си и със раздразнен и настоятелен тон попита:

-Какво става тук?

-Мамка му… – прошепна Орен, все още възседнал раменете на Горк. –Това е оная, лудата магьосница…

През въздуха изсвистя стрела и се заби в странната и прическа. Гоблинът, който я беше пуснал, извика победоносно, но веднага след това залегна, защото видя лицето на жената да се сбърчва в гримаса, очите и да потъмняват, и край нея прехвръкнаха искри. Хората около нея усетиха как космите им настръхват, сякаш във въздуха имаше статичен заряд. С пронизителен вик тя вдигна ръце и от пръстите и лумнаха светкавици – нажежени до бяло плазмени арки – които се преметнаха над мелето, и се стовариха върху прикритите зад масите гоблини, изпарявайки ги почти мигновено, и подпалвайки масите, стените и пода край тях. Магьосницата изсумтя, обърна се, и се качи обратно по стълбите.

Суеверните огъри, виждайки тази проява на свръхестествена мощ, се хвърлиха по лице на земята и покриха глави с ръцете си. Щом жената се обърна, те се осмелиха да погледнат, но последното нещо, което видяха, беше как Горк и Анаврин ги връхлитат. Хобгоблините, изгубили предния фронт и артилерията си, отстъпиха назад за да се прегрупират, но тогава над града се разнесе отчаяното звънтене на камбана. Съществата знаеха, че е само въпрос на време всички защитници на Златни Поля да се изсипят отгоре им, и мъдро се опитаха да се изнижат през входа преди огънят от светкавиците на жената да го е погълнал напълно. Групата приключенци обаче нямаше намерение да ги остави да се измъкнат толкова лесно. Със свръхчовешка скорост Горк и Анаврин ги застигнаха и посякоха, подкрепяни от магическите снаряди на близнаците-ангели. Камбаната обаче продължаваше да звънти и сигнализираше, че битката все още не е свършила. Четиримата се спогледаха, кимнаха си одобрително, и се завтекоха към катедралата, откъдето идваше зовът за помощ.

Орен се усети навреме да слезе от гърба на орка, и когато видя съгражданите му плахо да излизат от домовете си, победоносно застана върху труповете на хобгоблините, и прикани всички останали да се включат в отбраната на града. При това хората се завтекоха навън, награбили факли, брадви, вили и сърпове, и започнаха да налагат вече безжизнените тела на хобгоблините. Полуръстът само стоеше в средата на кланицата и се усмихваше – щеше да получи доста безплатни питиета в следващите дни.

Ел Гато се въртеше в леглото си, оплетен в изпокъсаната си завивка. Бледата луна осветяваше слабо малката му килия в катедралата, и за пригодените му с тъмнината очи това превръщаше нощта в ден. Искаше му се да излезе някъде, но глупавите хора винаги спяха вечер, птиците, които обичаше да гони из парка, също се прибираха в гнездата си, дори страноприемницата поутихваше. Оставаше само той – самотен и отегчен, почти слят в едно със сенките.

Изведнъж козината му настръхна, ушите му се наостриха, и той усети някаква промяна във въздуха. Изкатери се ловко и безшумно през прозореца на килията си, намираща се на втория етаж, и оттам се прехвърли на покрива на катедралата, откъдето имаше добър изглед към околността. Почти веднага видя недалеч пред входа на катедралата дървородния Лиферлас, който си проправяше бавно път нея, и извика към заобикалящото ги поле:

-Знам че сте там, мръсна сган! В името на Майката Земя, няма да ви позволя да стъпчете дори един стрък трева тук!

В отговор от полето излетяха десетина криви гоблински стрели, които се забиха в кората на дънера му, последвани от група огъри и хобгоблини, които се нахвърлиха отгоре му. Лиферлас наклони глава, насочи короната си от преплетени клони към пасмината, и се завтече напред като таран.

Гато не изчака да види какъв ще бъде изхода от сблъсъка и се шмугна обратно през прозореца на стаята си. Насочи се тичайки на четири крака към задната част на етажа, където знаеше че е килията на абата, и започна бясно да драска по обкованата и с желязо дървена врата, и да вика:

-Хефе! Събуди се!

Вратата се открехна след няколко болезнено дълги секунди и абатът погледна котката със зачервените си, полузатворени очи.

-Гато, не сме ли говорили за това и преди? Вечер се спи и се пази тишина. Не мога да си играя с теб сега.

-Не, Хефе! Имаме си истински проблеми! Нападат ни! Трябва да обявиш тревога!

-Сънувал си лош сън, приятелю. – отвърна му снизходително абатът. –Никой не може да мине през стените на Златни Поля незабелязано. Щяха да ни дадат сигнал от там. Тук всички сме в безопасност, благодарение на благословията на Шантеа.

Докато абатът му изнасяше лекция, която беше чувал десетки пъти, Гато долови отвън приглушените звуци на битката и болезнените ревове на Лиферлас. Не ги беше чувал досега и не си беше представял, че нещо може сериозно да нарани старото дърво. Знаеше, че абатът вярваше силно в защитата на Шантеа, и това го беше направило упорит и непредпазлив. Виждайки, че не може да го убеди, Гато се шмугна между краката му и се завтече към задния край на стаята му, където се намираше кулата на камбанарията. Преди абатът да се опита да го хване или спре, вече беше под камбаните и се хвърли с цялата си тежест върху едно от въжетата. Камбаната отекна гръмко и абатът притисна длани към ушите си.

Гато му извика да продължава и без да чака отговор изтича надолу по стълбите, които водеха към церемонната зала на катедралата. Оттук видя през отворените и врати Лиферлас, набучен с десетки стрели, наобиколен от огъри и хобгоблини, които безжалостно го млатеха. Дървородният нададе отчаян рев и с грохот се стовари на земята, затискайки част от нападателите под себе си. Почти по инстинкт Гато извади от кесийка на колана си дълга и остра метална стреличка, подобна на тънък клин, и я метна към единия огър, забивайки я право в окото му. Съществото изрева от болка и падна на земята, превивайки се от болка и гняв. В отговор на атаката обаче в катедралата нахлуха дузина гоблини. Половината от тях наизвадиха извити ятагани и назъбени кинжали и наобиколиха Гато, а другата половина вдигнаха лъковете си и стреляха по него. Той се изви покрай свистящите стрели, хвана последната, която профуча покрай него във въздуха, завъртя се, и я запрати обратно в главата на гоблина, който я беше пуснал. След това извади от пухкавите си лапи остри и здрави като стомана нокти, и с няколко замаха разсече лицата на други два гоблина. Противните същества обаче нямаше да се откажат докато имаха такова числено превъзходство и започнаха да го блъскат и мушкат с оръжията си. Колкото и да беше пъргав, дори той не можеше да избегне токова много удари, а съществата бяха изградили жива стена около него. Видя как стрелците се подготвят за нов залп, как в катедралата изтичаха и оцелелите хобгоблини, готови да се включат в мелето, и как огърът най-накрая извади стреличката от окото си и също влезе да търси отмъщение.

Гато преосмисли положението си, скочи върху главата на един гоблин, раздирайки лицето и очите му, и го използва като стъпало за да се прехвърли над обградилите го създания. След това бясно се затича към далечната стена на катедралата, впи нотки в нея, изкатери се, докато не стигна един от многото стъклописи, които заместваха прозорците, и без да мисли много се хвърли през него. Приземи се на четири крака от външната страна на катедралата докато край него валяха като заря цветни парчета стъкло, и се шмугна в най близкия храст, който намери.

За негово щастие камбаната продължи да бие – изглежда абатът се беше разсънил и чул звуците от битката. Групата гоблини излязоха навън и се огледаха, но котката беше практически невидима в сенките на нощта, а звънтенето щеше да привлече много внимание. Гато видя как те се върнаха назад, преметнаха през гърбовете си пълни чували, които явно бяха оставили докато се бият, и се завтекоха тихомлъком на юг през полето.

Котката изчака стъпките им да заглъхнат съвсем и после внимателно се приближи към падналия Лиферлас. Дървородният лежеше върху труповете на един смачкан почти до неузнаваемост огър и два хобгоблина, премазани под тежестта на дънера му, едно време покрит с драсканиците и имената на децата от града, а сега с дупки от стрели и дълбоки резки, от които течеше гъста смола. Гато постави лапа върху кората му и тежко въздъхна, но тогава дървородният потрепери, извъртя очи към котката, и се усмихна ехидно.

-Длъжник си ми, Ел Гато.

-Ще имаш да вземаш, гринго! – отвърна припряно, но с облекчение котката.

Козината му отново настръхна когато чу по каменните плочи да отекват приближаващи се стъпки и той понечи да се хвърли зад дънера на Лиферлас, но на площада пред катедралата изхвръкна развилнелият се Горк, който започна неистово да се оглежда наоколо. Малко след него дотичаха Анаврин, Кира и Кайл. Гато се зарадва да види някой, с който всъщност може да проведе смислен разговор, заобиколи орка и се насочи към другите трима. Докато припряно им обясняваше какво се е случило, в централната зала на катедралата бяха почнали да се насъбират останалите и служители, които нервно се тълпяха, стараейки се да не се приближават прекалено много до гоблинските трупове, които разливаха кръвта си по пода на свещената им обител.

-Мучачос! – обърна се към тях Гато. -Отидете да кажете на капитана на стражата да събере милицията! Врагове са преминали зад стените на Златни Поля!

Хората, все още сънени и полуоблечени, си зашепнаха невярващо, но беше трудно да се оспорят телата в краката им и тревожното звънтене на камбаната, и няколко от тях се завтекоха на север към центъра а селището.

-Това ще отнеме прекалено много време! – отсече Кира. –Кой знае какво още ще сторят тези чудовища, докато пристигнат подкрепления! Гато, видя ли накъде тръгнаха?

-Натам, през полетата. – посочи с ноктестия си пръст котката. –Но не знам какво са намислили. В тази посока е само стената.

-Малко ме интересува какво мислят! Прекъснаха съня ми! – изсъска Кайл и стисна силно юмруци, за да провери доколко са се възстановили силите му. Ръцете му се обвиха в пукащи жълти пламъци и той със злобна усмивка закрачи през житата, следвайки стъпканите от бегълците класове. Кира, Горк и Анаврин бързо го настигнаха, а Гато погледна към катедралата и тълпата в нея, после към четиримата странници, и с тежка въздишка се запромъква след тях.

Вървяха по следите доста време, не само защото Златни Поля покриваше огромна площ, но и защото се стараеха да не вдигат прекалено много шум и леко приклякаха в сеното. Най-накрая на фона на лилавеещото небе видяха очертанията на стената, но веднага им направи впечатление, че част от бойниците и липсваха, карайки я да изглежда като беззъба усмивка, а една от защитните кули встрани бе почти напълно срутена.

Под стената имаше някакво движение и петимата преследвачи се снишиха съвсем и бавно се запромъкваха, докато успяха да се приближат достатъчно, че свръхестественото им виждане да различи фигурите. Около основите на стената бяха наредени множество каруци, бъчви, каси, щайги и чували пълни с плодове и зеленчуци, зърно, хляб, месо, пиво, и кой знае какво още. До тях бяха навързани крави, овце, кози и прасета, които клечеха омърлушено. Покрай тях забързано сновяха двайсетина гоблина, който мушкаха добитъка с пръчки и даваха наставления на три огъра, които пък разтоварваха храната и я завързваха за въжета, висящи от стената. Върху самата стена бяха застанали десетина хобгоблина, един от които очевидно беше лидерът им, съдейки по снаряжението и държанието му. Те поемаха изпратените нагоре товари, след което ги прехвърляха извън заграждението. Най голямо впечатление обаче има направиха две исполински фигури, толкова високи, че с лекота стигаха ръба на стената когато протегнеха ръце, и използваха това за премятат от външната страна цели каруци и по няколко глави добитък наведнъж. Имаха тъмна кожа, широки и кръгли като бъчви тела, месести ръце и крака, и дребни за телосложението им глави без вратове, и бяха облечени само с кожени препаски.

Когато ги видя Горк разтвори широко очи и уста.

-ГИГАН– но викът му беше прекъснат от три чифта ръце и един чифт лапи, а спътниците му се хвърлиха върху него и с много усилия го притиснаха към земята докато се успокои малко. За тяхно щастие съществата изглежда бяха прекалено заети да изнасят плячката си и не ги чуха или видяха.

-А сега какво? Не можем да се бием с толкова много врагове. – измънка Гато. –Май наистина ще трябва да изчакаме подкрепленията.

-Нямаме време за това! – сурово отвърна Кайл. –Щом пренесат всичко ще си тръгнат и кой знае дали ще ги видим повече. Сега са приклещени!

-Да, скупчили са се на едно място, което ми дава перфектната възможност да пробвам нещо ново. – каза уверено Кира.

-Хммм. Щом искате да се опитате да ги спрете, мога да ви помогна. – предложи Анаврин, положи ръка върху рамото на все още мятащия се под тежестта на другарите си Горк, и мелодично изрецитира няколко вълшебни словосъчетания. Лек бриз повя край тях и разроши косите им и оркът усети тялото си леко и гъвкаво като пружина. -Хълмистите гиганти са глупави, но невероятни мощни същества. Да се доближаваш до тях не е добра идея. Това ще ти помогне. – увери го елфът, след това се обърна към Гато. –А ти? Това все пак е твоя град. Ще се присъединиш ли към нас?

Гато измърмори нещо неразбираемо под муцуната си и отвърна наперено:

-Е така и така съм тук. Пък и имам да им връщам задето нараниха моя амиго. Ще ги разсея, а вие веднага след това си направете номерата и пуснете тоя. – посочи той към Горк, след това се спусна напред приведен до земята и напълно скрит в житата.

Изправи се внимателно малко пред мародерите, даде мълчаливо знак с глава на групата зад него, и разпери лапи към гигантите и гоблиноидите. Над тях се спусна топка от черен като катран мрак, който поглъщаше неумолимо всяка искрица светлина от червеникавото зарево на изток. Гигантите изреваха ужасено, пуснаха плячката си и отстъпиха, търкайки очите си, огърите, които не бяха хванати в радиуса на заклинанието, стъписано раззинаха устите си, а гоблините започнаха да пищят и да се търкалят по земята. Хобгоблините върху стената бяха над целия хаос и прекъснаха товаренето за да видят какво се случва.

Тогава от полето се надигнаха Кира и Кайл. Кира изрече думите на новото си заклинание и запрати в средата на тълпата малко керамично топче, което се пръсна на парченца. От него избухна мощна взривна вълна, последвана моментално от жълтеникав огън, който се разтвори като листата на цвете, плъзна нагоре по стената и обгърна всички същества около нея в изгарящия си ад. Гоблините бяха изпепелени на място заедно с няколко хобгоблина, които стояха по-близо до вътрешния ръб на стената. Огърите и гигантите бяха лошо овъглени, и почнах да се търкалят по земята, крещейки от болка. Кайл ги гледаше с мрачно задоволство и започна да приема демоничната си форма. Изправи се пред тях в цял ръст, вдигна ръка нагоре и изведнъж от чистото утринно небе се чу гръм. Около него задухаха ветрове и сякаш от нищото към него се спусна светкавица, вля се в ръката, която сочеше нагоре, и след това сякаш изригна от другата му длан, която беше насочена към гигантите и огърите. Потокът от светлина и енергия изпари житните класове по пътя си и подпали полето от двете си страни, впи се в целите си, мина през тях, и с грохот се заби в стената отзад, изкъртвайки няколко камъка и оставяйки голямо черно петно върху бялата мазилка.

Горк се втурна напред с огромни разкрачи сякаш летеше над полето. Насочи се право към гигантите, които все още стояха, обгорени и разстърсвани от конвулсии от миналото през телата им електричество. Брадвата му се завъртя сякаш беше клечка и той направи няколко големи разреза в крака на единия. Болката от ударите сякаш изкара огромното същество от изненадата му и то с грозен рев замахна с дебелата си като ствол на дърво ръка за да смаже орка. Горк направи крачка назад за да избегне удара и без да се усети се намери назад при приятелите си – магията на Анаврин го беше направила бърз и неуловим като вятъра.

Оцелелите хобгоблини наизкараха лъкове, но не им остана време да ги използват, понеже няколко огнени залпа от Анаврин, Кайл и Кира се забиха в тях и ги повалиха. Водачът им също извади лък, отдръпна се назад до изкъртените бойници, посочи към петимата приключенци, и извика на някого отвън нещо, което те не разбраха. Трите огъра се втурнаха към Ел Гато, който беше най близката мишена, и той забеляза между тях онзи, който беше уцелил в окото пред катедралата. Доволен, че му се удава възможност да си го върне за Лиферлас, той запрати още една стреличка към него и я заби в здравото му око. Чудовището се препъна и с вик на болка се стовари глухо на земята, но другите две, макар и тежко ранени, застигнаха котката и започнаха да го налагат с юмруците си.

Горк се стрелкаше като муха около гигантите, сечейки глезените им с брадвата си, и след това дърпайки се назад когато се опитваха да му отвърнат. Ядосаните исполини, виждайки че не могат да го хванат, се огледаха около себе си и започнаха да го замерват с предмети от плячката си. През хладния сутрешен въздух, наситен с миризмата на озон и обгорена плът, прелетяха една крава, която измуча жално преди да се разбие и да избухне в кървав фонтан малко зад орка, една огромна тиква, която се пръсна на парчета до него и го окъпа в лепкавия си сок, и дървената количка, в която беше стояла тиквата. Тя падна точно пред краката му и стана на трески, които го посипаха и се забиха болезнено в тялото му.

Хобгоблинският вожд си разменяше изстрели с Кира и Кайл и продължаваше безспирно да крещи заповеди навън, когато иззад стената се чуха няколко метални изскърцвания, последвани от свистене и възторжени писъци, които много бързо се приближаха. Над стената се издигнаха кръгли, покрити с шипове метални снаряди, от които сякаш идваха виковете. Те прелетяха в широки арки над стената и когато започнаха да се забиват с трясък в земята, оставяйки малки кратери из полето, приключенците видяха, че това всъщност бяха гоблини, облечени в бодливи метални брони и свити на кълба. Съществата се бяха превърнали в живи гюлета, а когато падаха, се превръщаха в кървава пихтия.

Ел Гато и Анаврин стояха един до друг и отблъскваха тромавите атаки на двата огъра. Гато трябваше да скача във въздуха, за да може да стигне лицата им, които вече бяха покрити с множество дълбоки прорези. Острието на Анаврин звънтеше като струната на арфа докато се врязваше в туловищата на съществата, и от далеч грациозните му движения приличаха повече на някакъв странен танц, отколкото на битка на живот и смърт. Шпагата му проряза мелодично въздуха и потъна дълбоко в гръдния кош на единия огър. Очите на съществото се обърнаха в черепа му и то по инстинкт се опита да замахне един последен път преди да умре. Елфът с лекота избегна атаката, но когато отстъпи назад се намери в крайната точка на траекторията на един от катапултираните гоблини. Живият снаряд се заби право в челото му и гоблинът, заедно с бронята си, се пръсна на парчета, а Анаврин падна плавно назад в мекото сено с окървавено лице. Ел Гато изсъска гневно към другия жив огър, приклекна под грубия му замах, хвърли се напред, вряза острите си нокти дълбоко в корема му, и го разпори от край до край. Съществото остана на крака няколко секунди, гледайки тъпо изтичащите си вътрешности, и се стовари тежко по лице. Гато вече му беше обърнал гръб и влачеше елфа настрани от битката.

Горк продължаваше да се стрелка между краката на гигантите да ги посича. Единият от тях изгуби баланса си, падна на земята и прикри главата си с ръце, а Горк продължаваше да го налага по гърба докато най-накрая исполинът се разрева и изскимтя жално, бършейки носа си:

-Стига ма би беее!!!

Горк спря побоя, доволен, че гигантът си е научил урока, но почти веднага след това в главата на съществото се заби огнен лъч, който проби черепа му и изпържи мозъка му. Гигантът се отпусна безсилно, а Горк погледна зад гърба си и видя демоничната кикотеща се фигура на Кайл, насочил към тях пръст, от който излизаше тънка струйка дим. Другият хълмист гигант нямаше да се даде без бой и се опита да стъпче орка, който се дръпна на безопасно разстояние, но изведнъж усети краката си тежки като олово. Заклинанието на Анаврин бе изтекло и след прилива на енергия, който му бе вдъхнало, сега Горк се чувстваше сякаш с всяка стъпка си проправя път през море от гъста смола. Гигантът награби едно прасе, което ужасено се дърпаше в опит да скъса въжето, което го държеше, и го запрати с нечовешка сила и точност. Прасето изквича отчаяно докато свистеше през въздуха и изчезна в кървава експлозия, когато се удари в орка. Той падна замаян на земята, а край него се посипа гъст червен дъжд от месо и сланина.

Кайл изпсува и насочи ръце към хобгоблинския водач, но нов залп от гоблини-снаряди се посипа към него и Кира. Принцът остави първоначалната си мишена и се опита да отстреля в полет едно от летящите към него същества. Огненото му кълбо обаче отскочи от метала, в който съществото се криеше като черупка, и то силно издрънча, когато се в разби право в целта си. Кайл отхвръкна назад от удара си и с болезнени стенания започна да вади парчета гоблин и остра стомана от плътта си.

Кира стисна зъби и от ръцете и към живия гигант излетяха прави като стрела и ярки като слънцето лъчи жълтеникав огън, които се врязаха в тялото му и почти го прерязаха на две. Изтощена, та падна на колене, и на фона на идващата зора видя силуета на хобгоблина да се премята през стената, крещейки нещо, и чу тежки отдалечаващи се стъпки. Огледа ужасена бойното поле – почернелите димящи скелети на гоблини, хобгоблини, и добитък се въргаляха по земята, овъглените, покрити с червеникави мехури туловища на гигантите се извисяваха над тях като гротескни хълмове от плът, няколко разфасовани огъра пояха с кръвта си полето, което се беше подпалило и вятърът раздухваше пламъците към тях. Ел Гато се беше свил между сеното до окървавения Анаврин, Горк лежеше без да мърда с отворени, вперени в небето очи, а брат и се въргаляше по земята, превивайки се от болка. Искрящата бяла мазилка на стената пред тях се беше обелила и почерняла, част от камъните бяха избити, навсякъде се въргаляха счупени и полуразтопени оръжия, брони, и части от каруци, бъчви и каси, земята беше разорана и изпечена и покрита с малки кървави кратери, където гоблините-самоубийци се бяха приземили, и над всичко това се стелеше мазен черен дим.

Кира закри с ръка устата си за да не го вдишва и се опита да пропълзи до брат си. Когато погледна назад видя през насълзените си очи към тях да тичат група облечени в лъскави доспехи стражи, а зад тях имаше цяла тълпа селяни, награбили вили, брадви и факли. Усети някаква слабост да я обзема, пред очите и притъмня и тя се отпусна нежно сред класовете, които блестяха като злато на светлината на изгряващото слънце.

Posted in RPG