Storm King’s Thunder. Част 2 – Сесия 6

Настоящите публикации представляват приключенията на група играчи във вълшебния свят на Dungeons and Dragons. Групата се състои от играчи с различно ниво на опитност в системата и ролевите игри като цяло, и броят и съставът им може да се променя от сесия на сесия. Сесиите обикновено се държат веднъж седмично. За повече информация прочети: Въведение

ЧАСТ ВТОРА

РАЗКЛАЩАНИЯ

Сесия 6 – Нови приятели

Вятърът фучеше в студената и опръскана с кръв долна зала на вълшебната летяща кула. Воят му бе ритмично прекъсван от звучно похъркване. Горк се въртеше по каменния под и не можеше да си намери удобно място – тялото му беше в такава степен покрито с натъртвания, че зелената му кожа беше станала почти изцяло синьо-лилава. Раздразнени от подобното му на грухтене хъркане, Кира и Кайл бавно почнаха да отварят очи и неохотно се надигнаха на крака. Изглежда тримата бяха живи, но когато се огледаха, не видяха следа от Мустафа. Близнаците разбудиха орка, и се провикнаха към втория етаж за Зефирос, но не получиха отговор.

Намериха из екипировката си въже с кука и след няколко опита Горк успя да го закачи за ръба на дупката, която водеше нагоре. Изкачиха се един след друг в спалнята на гиганта и го намериха проснат по лице на земята. Подът около него беше изцапан с кръв, която се беше изляла от труповете на два грифона, лежащи близо до него. Други два, опърпани и покрити с рани, бдяха върху тялото на гиганта, и когато тримата се подадоха от дупката, съществата нададоха тревожни писъци, които отекнаха из цялата кула. Зефирос почти мигновено отвори изцъклените си очи и скочи на крака, а стреснатите грифони отлетяха към гнездата си на последния етаж.

-Това съм аз, великият Зефирос! Добре дошли- Ей! Кой е кървял по пода ми? Наскоро го бях лакирал! – запротестира той. –И кой е счупил навигационното ми кълбо? – продължи да роптае гигантът, обръщайки се към ниша в единия край на стаята, където лежаха лъскавите останки от летящия глобус, който Кира бе видяла преди.

-Кулата ти бе нападната от отряд джуджета и дракон! За малко да умрем всички! Как може да не си спомняш нещо такова! – смъмри го тя.

-Знам ли? Ще се учудите колко често се случват такива неща тук горе. Я! Бял и черен ангел, голям зелен войн…

-Да, да! Сънувал си ни! – прекъсна го Кайл. –Един от нашите го няма и трябва да го намерим! Каза, че ще ни отведеш до Златни Поля. Там сигурно ще можем да намерим някакви следи или някой, който да ни помогне. Кога ще пристигнем?

-Тръгнали сте към Златни Поля? Бих ви откарал там с вълшебната си кула, но някой е счупил навигационното ми кълбо. Без него не мога да контролирам кулата, а да направя ново може да отнеме месеци.

Кайл измърмори по посока на гиганта някаква ругатня, която беше научил от един от войниците на баща си.

-Не можеш ли поне да ни упътиш? – попита го Кира. –Би трябвало вече да сме близо.

-И още как! Следвайте ме! – отвърна Зефирос и без да ги чака полетя надолу през отвора. Отне им известно време да слязат обратно по въжето и да го настигнат. Гигантът стоеше на ръба на облака, върху който се носеше кулата и се взираше някъде в далечината толкова усилено, че очите му почти напълно бяха изскочили от очните си кухини.

Под тях се простираше сякаш безкрайна равнина, покрита с яркозелена трева и набраздена от множество малки рекички, над които на равни разстояния бяха построени каменни мостове. Далеч пред тях земята сякаш бе разчертана на правилни квадрати и правоъгълници, подсказващи наличието на ниви.

-Там! – Зефирос посочи с брадата си на север. –Златни Поля са на по-малко от ден път от тук!

-А как ще ни свалиш на земята? – запита нетърпеливо Кайл. –Защото изобщо не сме в състояние да слизаме няколко хиляди стъпала до долу.

-Знам точно какво да направя! Имам заклинание за това! – тържествено обяви гигантът и започна да жестикулира и да рецитира заклинанието си. Във въздуха около тримата започнаха да прехвърчат пукащи искри и около тях се образува лъскава виолетова сфера.

-Ей, това не беше ли някаква защитна магия? Как трябва да ни… – очите на Кайл изведнъж се разшириха, и той гневно стрелна с поглед надвисналия над тях Зефирос, който се беше усмихнал до уши. –Да не си посмял!

Гигантът ритна топката от облака.

По един от многото лъкатушещи пътища, които се простираха във всички посоки из Десаринската Равнина, вървеше самотен пътник. Дори от далеч дългите му заострени уши издаваха, че е елф. Имаше ярко червена коса, потъмняла от пропилата я пот, и носеше изящни, макар и износени от дълъг път дрехи, върху които бе навлякъл лека кожена броня, която допълнително го спарваше и подпомагаше обилното му потене в горещия ден. Вървеше с характерната за расата му грация, а на хълбока му ритмично подскачаше дългото и фино острие на шпага, но все пак си личеше, че горещината и ходенето бяха почнали бавно да го надвиват. Анаврин стоически продължаваше да крачи под палещото слънце, като за разхлада му служеха спомените за гъсто преплетените клони на Върховната Гора, през които едва минаваха лъчи, по-дебели от косъм, и спорадичните купове облаци, които от време на време прекосяваха небето и образуваха мимолетни сенчести оазиси.

На пътя недалеч пред себе си видя едно такова сенчесто петно и радостно ускори крачка към него. Когато застана в центъра му обаче забеляза нещо странно – сянката имаше формата на перфектен кръг. Елфът учудено погледна над себе си за да види що за облак би могъл да хвърли подобна сянка, но вместо това видя една кръгла виолетова точка, която бързо се уголемяваше, и изостреният му слух долови свистенето на нещо тежко, падащо през въздуха. Стоя така няколко секунди, опитвайки се да проникне в дълбините на тази мистерия, като през това време почти забрави за личната си безопасност, но в последния момент се сепна и се хвърли встрани от пътя точно преди една голяма, полупрозрачна, виолетова сфера с трясък да се забие в земята, където беше стоял преди миг.

Изчака прахът, който се беше вдигнал от удара, да се слегне и се приближи до странното кълбо. За свои изненада и ужас видя, че в него са затворени притиснати едно в друго три тела. Елфът клекна до сферата и почти опря чело в лъскавата и повърхност, опитвайки се да разбере дали някой от тримата е все още жив. Изведнъж едно от отпуснатите тела надигна глава – беше мъж с бяла кожа и още по-бяла коса. Той притисна лицето си о вътрешната страна на сферата толкова силно, че чертите му се разкривиха, и гневно извика:

-Измъкни ни от тук!

Анаврин се сепна и отскочи назад, но бързо възвърна хладнокръвието си, изправи се и бавно прокара длани по сферата.

-Хммм. Много могъщо заклинание, но изпълнението е малко немарливо. Трябва да поискате от този, който ви е затворил тук, да го прекрати. – отговори елфът. –Иначе ще останете вътре известно време. Докато заклинателят се съсредоточава върху защитната…

Преди да може да довърши изречението си вълшебната бариера се пукна като сапунен мехур и тримата вътре се изтърколиха на земята.

-Хммм. Изглежда благодетелят ви ви наблюдава и знае кога искате да излезете.

-Ха! По-скоро е забравил за нас! – отвърна презрително Кайл докато се изправяше. Изтупа праха от опърпаните си дрехи, намести наметалото си и се отправи по пътя към града, избутвайки настрани Анаврин.

-Какъв му е проблема? – попита той.

-Брат ми е много е изнервен последните няколко дни. Имахме доста проблеми. –отвърна леко смутено Кира. –Аз съм Кира, а това е Горк. – и тя посочи орка, който тичаше из заобикалящото ги поле и гонеше крилатата котка, която им бе поверена.

-Анаврин. – поклони се леко елфът. –Преди известно време напуснах Върховната Гора заради слухове, че наоколо са започнали да върлуват гиганти.

-ГИГАНТИИИИИ! – чу се отстрани гневният вик на Горк.

-Да. Орденът ми иска да разбере защо изведнъж са се учестили толкова много нападенията над цивилизовани поселища.

-И ние сме по следите на гигантите, които унищожиха едно селце! –отвърна изненадано Кира.

-Хммм. Съдбата е нещо странно. Е, щом пътищата ни се сливат, защо да не вървим заедно? Мина доста време, откакто имах компания.

Анаврин, Кира, и покритият с драскотини Горк, стискащ крилатата котка под мишницата си, продължиха напред по пътя. Пред тях бавно изплуваха стените на Златни Поля. Бяха високи повече от десет метра, направени от масивни камъни, и покрити с бял хоросан, който ги караше да блестят на ярката слънчева светлина. Бяха толкова дълги, че краищата им се губеха от поглед, и през равни интервали отгоре им бяха построени многоетажни, подобни на зикурати отбранителни кули. Пътят водеше към масивна, обкована с желязо дървена врата, пред която имаше някакво оживление.

Когато тримата приближиха, видяха Кайл да спори с група стражи, които го бяха наобиколили. Те се опитваха да обяснят, че не могат да го пуснат вътре, без да проверят дали носи някакви зарази, паразити, или нещо друго, което би могло евентуално да се разпространи в конклава и да навреди на посевите им, но благородникът отказваше да позволи някой да го пипа. Кира избърза напред за да успокои брат си и да обясни положението им. Въпреки протестирането му малка група от свещеници, носещи символа на богинята на плодородието Шантеа – червено цвете с ореол от житни класове, насочиха към тях лескови пръчки, и след като потвърдиха, че не носят нищо опасно, пуснаха групата в града.

Първоначално дори не го разбраха, защото пред тях се откриха ниви докъдето стигаше погледа, пълни с натежали до земята класове просо и пшеница. Оказа се, че Златни Поля приличаше повече на огромна градина, отколкото на истински град. Външната стена ограждаше десетки километри плодородна почва, засята с най-различни земеделски култури, и тук-таме бяха пръснати малки струпвания от ферми, където живееха хората, грижещи се за реколтата. Продължиха навътре в селището по добре павиран път, минавайки покрай заграждения, пълни с кокошки и добитък, овощни градини с дървета, напращели от плод, бостани с тикви колкото колело на каруца, площи с толкова ароматни билки и цветя, че безбройните пчели падаха замаяни от въздуха, пълни до пръсване със сладък нектар. Навсякъде, откъдето минаваха, хората бяха жизнерадостни и прекъсваха усиления си труд само за миг, колкото да погледнат странната група.

Когато наближиха центъра на града видяха пред себе си голям комплекс от прости, но уютни двуетажни дървени къщи с високи покриви, боядисани в ярки цветове. Изглеждаше, че повечето от жителите живееха тук, съдейки по оживлението. На юг се простираше светъл и прохладен парк, над клоните на който се виждаше камбанарията на висока катедрала. На север пък вниманието им беше привлечено от приглушена музика и миризмата на прясно сготвена храна. Те идваха от масивна триетажна постройка с множество комини, които усилено бълваха синкав дим с аромат на печено месо. „Краят на Северната Бразда”, както беше името на заведението, беше известна с бирата и музиката си гостоприемница, където всеки ден беше някакъв празник.

Четиримата с радост влязоха на сянка в голямата обща зала, където хора, елфи, джуджета, полуръстове, познати и непознати, радостно и усилено се тъпчеха и наливаха със земните блага на града си. На стената срещу входа бяха наредени десетки бъчви с пиво, пред които имаше широк бар, зад който седеше съдържателя на учреждението. Веднага забелязаха, че има нещо странно в него, и когато го наближиха, видяха, че мъжът от горе до долу беше покрит с гъста, къдрава, бяла вълна. Беше доста висок и добре сложен, така че Горк почна да го мери с поглед за да прецени, дали трябва да си премери силите с него, но тогава забеляза на една от табуретките пред бара да седи друго странно същество, навело мълчаливо глава към чашата си. То имаше големи триъгълни уши, беше покрито с къса черна козина, а зад него висеше отпусната дълга пухкава опашка. По лицето на орка се разля усмивка така, както жълтък се разлива от счупено яйце. С широки и тътнещи стъпки той отиде до бара и стовари тежката си длан върху гърба на нищо неподозиращия пияч.

-Уискас! – възкликна Горк. –Как тук толкоз бърз?

Черното същество почти се прекатури от другата страна на бара от приятелското потупване на орка, светкавично се обърна към него, изгледа го ядосано и му извика:

-Ой, гринго! Какво си мислиш че правиш, а?

-Горк, чакай! – извика Кира, дотича при тях и огледа изненадано съществото. Донякъде наистина приличаше на Уискас, или поне беше от същата раса, но беше далеч по дребно и кльощаво, с големи тъмни очи. Беше толкова черно, че дори през деня изглеждаше повече като сянка, която е избягала от притежателя си и се разхожда сама. Единственото светло петно у него беше тясна ивица бяла козина на муцуната му точно над устата. –Ужасно съжаляваме, просто приличате на някой, който познаваме. – извини се тя.

-Ха! Много смешно, чика! Тук няма много други от ла раса!

-Тия притесняват ли те, Гато? – наведе се към него косматият барман.

-Но проблема, Йети! Сам ще се оправя с тоя пендехо!

Препирнята им започна да събира погледи и останалите клиенти нервно започнаха да се оглеждат и побързаха да довършат питиетата си. Тогава от другия край на бара се чу дрънкането на китара и вървейки по плота към тях се доближи леко полюляващ се полуръст. Беше пищно облечен в златисто-зелени дрехи от които висяха пискюли и дантели, закръгленото му лице бе опасано от гъсти руси бакенбарди, а късите му месести пръстчета дърпаха струните по-умело, отколкото трябваше да могат, ако се съдеше по премрежения му поглед, червенината по бузите му, и миризмата, която лъхаше от него.

-У вас винаги е интересно, а Йети? – ухили се той към съдържателя на страноприемницата. –Какво ще кажеш, да изсвиря ли една умиротворителна песен? Ще ти струва само чаша бира!

-Хубав опит, Орен. – отвърна човекът, когото наричаха Йети. –Не ти ли казах, че няма повече да ти давам на версия, докато не си платиш старите сметки?

Погледът на полуръста помръкна за миг, но почти веднага след това отново просветна и се насочи към новодошлите, които го гледаха подозрително.

-Йетито само се шегува, разбира се! Аз съм най-лоялния му клиент и най-голямата му атракция! Вие, личи си, сте нови тука, но сигурно сте чували за прочутата Златноглътка бира! Е, тя идва от тук и лично гарантирам за качествата и! Особено добре върви с една хубава песен, и по принцип бих ви свирил безплатно, но малко ми е пресъхнало гърлото, нали разбирате…

-Не сме дошли да поим безделници като теб! Имаме важна и спешна работа! – сепна му се Кайл. Орен обаче не показа думите на принца да са го наранили особено. Беше им свикнал.

-Важна работа, а? Е аз познавам всички важни хора в района и чувам за всички важни неща, така че ако ви трябва нещо, само питайте. Главата ми обаче почва да се замайва от тази горещина. Нещо освежително определено би опреснило малко паметта ми.

Кира забеляза по връхчетата на пръстите на Кайл да полазват дребни пламъци, затова бързо го издърпа настрана и с доста увещания успя да го убеди да отиде да си почине и да остави на тях да разпитат наоколо. Кайл изсумтя и тръгна да се качва към горния етаж, където бяха спалните помещения, а сестра му се върна при полуръста, който продължаваше да гледа и да се усмихва тъпо, неподозирайки какво му се беше разминало.

-Наистина ни трябва малко информация. Като начало ни казаха да намерим един човек тук.

Орен и се усмихна угоднически и тя с въздишка поръча халба бира. Барманът я тупна на плота и се отдалечи в другия край на помещението, клатейки глава. Полуръстът пресуши халбата, която беше почти наполовина на височината му, на един дъх.

-Та, търсим някой си… Мирос.

-Е, че как няма да знам Мирос! Ето го там! – и Орен посочи към покрития с бяла козина барман, който учудено се обърна към тях. –Викаме му Йетито защото… Еми, нали виждаш?

Горк се приближи до Мирос и безцеремонно натика крилата котка в ръцете му.

-на.

-Ъъъ, благодаря, но мисля че има някакво объркване.

-дар от мама и татко.

-Ааа, вие сте техни познати, така ли?

-те мъртви.

-Какво?!

Горк сви рамене. Мирос се олюля, изпусна котката, която веднага се шмугна между масите, и се подпря на бара за да не падне. Даде няколко нареждания на сервитьорките си, и с наведена глава тръгна към задната стая.

-Хммм. Това можеше да мине по-добре. – отбеляза Анаврин, след това се обърна към втрещения Орен. –Кажи ми, певецо, заплашвало ли е нещо града ви в последно време?

-Ха, само това, че нямаме по два корема! Златни Поля е един от най-безопасните градове наоколо! Имаме си високи стени и стража ако ни нападнат, имаме си колкото искаш храна и пиене ако ни обсадят, имаме си даже и оная магьосница, дето ни я пратиха…

-Магьосница, казваш?

-Ами да! Всяка година пращат тук по един от тия ми там фокусници и вещери и не знам още какви да помагат на града и да трупат опит. Имат някаква сделка със Съюза на Лордовете. Ама тая, последната, е пълна лудетина. Много сприхава – само като те погледне и очите и мятат светкавици, а може и от пръстите си да ги изстрелва! Виждал съм! По-добре не се занимавай с нея! Ама освен това тука нищо лошо не се случва! Ако ми позволят да спя тук на пода и ми дават само бира, мога спокойно да си остана така завинаги и ще е по-добър живот от тоя на някои крале!

-Е, имаше я оная случка с гигантите… – измънка под носа си Гато.

-ГИГАНТИ ЛИ?!! – изрева Горк и се хвърли към него, но котката ловко се преметна над бара и оркът се стовари върху стола му, правейки го на трески.

Кира изтича към тях и почна да дърпа към горния етаж съпротивляващия се орк, което се оказа трудно начинание независимо колко ранен и изтощен беше.

-Анаврин! Моля те, разбери каквото можеш за случилото се! – помоли му се Кира. – Ще се срещнем вечерта, след като усмиря малко и двамата.

Анаврин и Гато останаха сами на бара и настъпи неловко мълчание, прекъсвано единствено от методичното сърбане на котката от стъклена чаша, пълна с някаква прозрачна течност с парлива миризма.

-Та… За тези гиганти… – осмели се най-накрая да проговори елфът.

-Не знам особено много. Нападението изглежда е било отблъснато почти моментално. Ако искаш да научиш повече, трябва да питаш Абата. Той официално ръководи нещата тук.

-А дали случайно не можеш…

-Добре, добре! Ако така ще ме оставите на мира, ще те заведа при него! Сега ме остави да си довърша сиестата!

Денят клонеше към края си когато Гато поведе Анаврин извън кръчмата към малката горичка, над която се извисяваше камбанарията. Прохладната сянка и изобилната зеленина доста допаднаха на елфа, и той със задоволство се вглеждаше в дърветата и отгатваше вида и възрастта им, когато изведнъж отстъпи стреснато назад – едно от дърветата се взираше обратно в него! Нямаше съмнение, в стеблото на стария бук имаше не само две големи, леко присвити, червеникави очи, но и голяма цепка, наподобяваща уста без устни, обградена от пухкав зелен мъх, който можеше да мине за брада. В кората му бяха издълбани множество имена и драскулки. Короната на дървото се размърда и един от клоните му се спусна надолу.

-Ел Гато, кой е приятелят ти? – разнесе се завален, но благ глас от сърцевината му.

-Не сега, Лиферлас. – отвърна котката и плесна с лапа протегнатия клон, който бързо се отдръпна. –Водя този гринго да види Абата.

-Ти си дървороден! – възкликна Анаврин. Елфът бе слушал много истории за тези дървета, надарени с разсъдък и подвижност като у хората, защитници на природата и врагове на всичко зло и неестествено.

-Да. – отвърна Лиферлас. –Но аз не съм като другите ми братя и сестри. Не бях повикан от Майката Земя за да служа, а бях събуден от вечния си сън от един като теб. Моят баща – висш друид от Върховната Гора – ме създаде и ме остави тук, за да наглеждам това благословено от боговете място.

-По-добре да вървим. – Гато дръпна Анаврин за ръкава. –Децата от града много харесват да се катерят по него и да слушат приказките му, но ако го оставим, ще ни говори до сутринта.

Елфът обеща отново да посети дървородния и му помаха за сбогом. Продължиха да си проправят път през парка и излязоха на голям площад, обграден от добре подържани градинки и плитки басейни с фонтани. В центъра му се извисяваше масивна катедрала от бял камък. Във високото и кубе лъщяха няколко грамадни бронзови камбани, които Анаврин си спомни да е чул няколко пъти, откакто бяха влезли в града. В четирите ъгъла на сградата бяха издигнати мраморни статуи, изобразяващи Шантеа. От вътрешността на катедралата се чуваше приглушено напев, а през отворената двойна врата се виждаха две едри черни мечки, които се излежаваха на сянка в траурната зала. Свещеници, прислужници и обикновени граждани сновяха напред-назад. Гато се запъти към един от тях – застаряващ и закръглен мъж с къдрава брада, широка усмивка и искрящи очи, облечен в робите на богомолец.

-Хефе! – провикна се котката към него. –Имаме си приключенци!

Мъжът се обърна и учтиво се представи като абат Даровик, човекът, към когото всички в Златни Поля се обръщат с проблемите си.

-За това искам да поговорим. – каза му Анаврин. –В последно време от Севера изглежда са се спуснали гиганти и нападенията им са по-чести и премислени. Нещо не е както трябва тук.

-А, да! Гигантите! – с усмивка му отвърна абатът. –Дете мое, не е нужно да се притесняваш за тях тук. Това е свята земя, защитена от волята на самата Шантеа. Да, вярно, преди няколко дни два хълмисти гиганта наближиха стените ни и ги замериха с камъни, глупавите същества. Естествено, не успяха да ги пробият, а пазачите ни ги надупчиха със стрели и ги прогониха преди даже гвардията да успее да и излезе да ги посрещне. Огледай се само – виж колко е мирно и колко са щастливи всички! Тук няма война, няма глад, няма тревоги! Защо ти и приятелите ти не се отпуснете малко и не се насладите на гостоприемството ни?

Анаврин нямаше как да противоречи на тези думи и се върна с олекнала стъпка в страноприемнциата. Кайл и Горк се бяха тръшнали в първата свободна стая, която намериха, и спяха дълбоко, а Кира внимателно промиваше раните им и почистваше екипировката им. Анаврин и разказа какво беше чул и видял и за първи път от много време насам над всичко се възцари всеобхващащо и неустоимо завладяващо усещане за покой. Можеха да си дадат поне един ден заслужена почивка.

Настъпи вечер и светлините в града почнаха да гаснат една по една. Селяните се прибираха уморени след поредния изпълнен с тежка, но удовлетворителна работа делник, и бързаха да си легнат, за да могат утре рано да започнат следващия. Дори музиката в Края на Северната Бразда заглъхна. Единствените звуци, които продължиха да се чуват, бяха хилядите щурци из нивите. Те обаче изведнъж замлъкнаха и се разскачаха в различни посоки, когато един пронизителен и отчаян вик отекна над натежалите класове:

-НАПАДАТ НИ!

Posted in RPG