Storm King’s Thunder. Част 1 – Сесия 5

Настоящите публикации представляват приключенията на група играчи във вълшебния свят на Dungeons and Dragons. Групата се състои от играчи с различно ниво на опитност в системата и ролевите игри като цяло, и броят и съставът им може да се променя от сесия на сесия. Сесиите обикновено се държат веднъж седмично. За повече информация прочети: Въведение

ЧАСТ ПЪРВА

ТРЕПТЕНИЯ

Сесия 5 – Вълшебната кула

Четиримата приключенци трескаво се заоглеждаха за някакво прикритие от потенциалния дъжд от камъни, но не видяха такова в откритото поле. Вместо това обаче от злокобно надвисналия над тях облак бавно започна да се спуска бяла мъгла, наподобяваща развиващ се топ плат. Пухестата маса меко тупна пред краката им, образувайки спираловидна стълба, която се извиваше стотици метри във въздуха. Кайл стъпи тежко върху първото стъпало и ботушът му потъна до глезена в облака, но той не подаде. Принцът решително тръгна нагоре и останалите го последваха. Отне им почти час да изкачат стълбата и загубиха броя на стъпалата след няколкостотин. Най-накрая, задъхани от усилието и редкия въздух, се намериха пред огромната кула.

Беше триетажна постройка, висока повече от сто метра, направена от масивни, перфектно одялани парчета гранит. От най-горния и етаж в различни посоки гледаха шест широки арки, а конусовидният и покрив беше тесен и остър, и подозрително наподобяваше стереотипна магьосническа шапка. Четиримата можеха да се закълнат, че върхът му дори се вееше на вятъра. Десетметров правоъгълен вход, закрит от тежка синя завеса, която леко се полюляваше, водеше към вътрешността на кулата. Прекрачвайки вътре се оказаха в шестоъгълна зала, почти лишена от особености, освен размера си. В дъното и имаше масивно каменно бюро, високо около четири метра, и подобаващо голям стол. В ъглите на тавана се рееха шест кристални сфери, прикачени на тежки позлатени вериги, които светеха с вълшебна жълтеникава светлина. Нямаше стълби за следващия етаж, но в тавана зееше кръгла петметрова дупка.

Докато четиримата недоверчиво се оглеждаха с извадени оръжия, над тях се чу бумтящ и възторжен глас:

-ТАДА-ДА-ДААА-ТА-ТАДА-ДА-ДААА-ТА-ТА-ДА-ТА-ТААААААА!

От дупката се показаха чифт огромни пухени пантофи, следвани от дълга, тъмно лилава роба, извезана с искрящи звезди и луни, и най-накрая цялата исполинска фигура на притежателя на гласа, който плавно се спусна на пода пред тях под силата на някакво заклинание. Донякъде приличаше на човек, но беше висок повече от седем метра. Имаше светлосиня кожа и ококорени, стоманено сиви очи, които гледаха втренчено изпод бухнали бели вежди. Челото и голата му глава бяха покрити с дълбоки бръчки, а от ченето му висеше дълга и тънка бяла брада, сякаш направена от гъст пушек, която се извиваше наляво-надясно сякаш беше живо същество. В едната си ръка стискаше дълъг и богато инкрустиран жезъл, направен от червеникав метал.

-Това съм аз, великият Зефирос!
– почти изрева гигантът и се поклони театрално –Добре дошли в моята вълшебна кула!

-Защо ни извика тук? – раздразнено попита Кайл. Самоназовалият се Зефирос, който през цялото време гледаше право пред себе си, се сепна и погледна в краката си, и сякаш за пръв път видя четиримата приключенци, скупчени и насочили оръжията и заклинанията си към него. Кръглите му очи, които сякаш щяха да изскочат от орбитите си, се присвиха и в тях сякаш проблесна новооткрит разум.

-Даааа, сега си спомням. – каза гигантът, замислено потърквайки чене с брадата си. –Бял и черен ангел, голям зелен войн, брадат поклонник от далечна земя и… трябваше да има и котка. Къде ви е котката?

-т’ва ли? –попита Горк и протегна напред крилатата котка, която им беше поверена от Морак.

-Достатъчно близо е. – сви рамене Зефирос. –Горе-долу всичко си идва на мястото. Действително вие сте онези, за които ми бе оповестено.

-Очаквал си ни, така ли? – запита Кира –Но как знаеш за нас?

-Видях ви в съня си. Това знаменование ми бе пратено от Анам, Създателя. Той ми каза да ви намеря, защото ще имате важна роля в настоящия конфликт.

-кон…фли-АААА! –изрева Горк и вдигна износената си брадва. -искаш бой, а? ае те видим! горк търси високи хора дълго ден!

Зефирос наклони недоумяващо глава, а другите трима отчаяно се опитаха да задържат под контрол разгневения орк. С много молби го убедиха поне засега да не напада гиганта, който изглеждаше дружелюбно настроен. Горк се нацупи, и когато другите се обърнаха за да продължат разговора, отправи към него вулгарен жест.

-Велик Зефирос. – обърна се към исполина Мустафа. –Ти казва конфликт. Ти унищожил човешко село на юг?

-Аз? Никога! Аз съм един най-обикновен магьосник-писател-изследовател-естественик-историк-химик-геолог, и за разлика от много други облачни гиганти уважавам вас, малките хора.

-Тогава кой и защо? – попита джуджето.

-Може да е бил някой не толкова приятелски настроен клан. – предположи Зефирос. -Колкото до защо, тук отговорът е по-сложен. Виждате ли, когато светът е бил създаден…

-Може ли да получим кратката версия? – настоя Кайл.

-Е, ваша загуба. Хубава история е. Накратко, нашата цивилизация – на гигантите – е в хаос. Ние винаги сме се водили от Реда, който Анам, Създателят е определил, когато ни е направил. Според него между различните видове гиганти съществува строга йерархическа подредба, според която дори най-обикновеният гигант от по-висшестояща раса може да заповядва на владетелите от по-низшестояща раса. На върха са буреносните гиганти, после сме ние, облачните гиганти, макар че само между нас, мисля, че ние бихме се справяли по-добре от тях, после са подред огнените, ледените, скалните и хълмовите гиганти.

-Да, да. Сигурен съм, че политическите конфликти между подвидовете ви са много интересни. – прекъсна го Кайл. –И все пак кога ще стигнеш до частта, която всъщност засяга нас?

-Търпение, почти свърших. Преди около един от вашите месеци се случи нещо. Не мога да го обясня на малки хора, но ние гигантите го усетихме. Имаше огромно крушение някъде по света, и Редът бе нарушен. Расата ни изпадна в паника, а Анам не искаше да отговори на запитванията ни. Знаехме само, че е недоволен от нещо, затова отделните гигантски кланове се пръснаха по света, търсейки различни начини да го умилостивят и да си върнат благоразположението му. Вярват, че по този начин ще си извоюват по-високопоставено място в Реда. Нападението над селището ви най-вероятно е било свързано с това, и се страхувам, че няма да е последното.

-Това все пак не отговаря на въпроса защо издири точно нас и защо ни извика в кулата си. – каза настоятелно Кира.

-За да ви помогна, разбира се! – отвърна гигантът. -Аз съм единствения, на когото Анам все още говори, и той ми нареди да ви намеря и да направя всичко по силите си, за да постигнете целта си!

Четиримата се скупчиха за да обсъдят положението.

-Не знам дали можем да му се доверим. – каза Кира.

-Да се опитаме да го използваме, и когато вече не ни е нужен ще го премахнем. – предложи Кайл.

-Има още въпроси него. – обади се Мустафа.

-горк мрази голям син човек. – озъби се Горк.

Известно време си шушукаха и взеха решение да се опитат да разберат повече за Зефирос и развилнелите се гиганти, и да се възползват от предложената им помощ. Така щяха също да могат да го държат под око. Странният начин, по който ги гледаше, не им харесваше особено.

Неудовлетворен от постигнатия консенсус, Горк намусено отиде в другия край на залата и изтърси съдържанието на раницата си. Измежду оръфани парчета кожа, оглозгани кокали и най-различни джунджурии на пода издрънчаха малка наковалня, клещи и чук, и половин дузина от брадвите на племето на Ушеловците. Горк взе тази на водача им, лесно различима по ярко червеното си острие, и се зае да изковава на ново с метала и собственото си оръжие. Междувременно Мустафа продължи да разпитва домакина им.

-Велик Зефирос, мой дом също нападнат от гиганти, но те не като други – има само едно око на глава. Те замерят нас с големи огнени кълба от небе. Само Бог, да се слави името Му, притежава такава сила, но те не служат Нему. Как възможно това?

-Уф! Имате си проблеми с циклопи? – с отвращение отговори гигантът. –Технически те дори не са истински гиганти. Могат да се класифицират като много далечни родственици, но никой в обществото ни не ги признава. Това, за което говориш, звучи като вид магия, но циклопите са прекалено глупави за да учат или да използват магия, и всъщност имат суеверен страх от всичко, свързано с нея. Възможно е някои от тях да са били подмамени или изкушени от някое не особено придирчиво божество или демонична сила, която използва малоумните същества за себичните си цели. Хей! Мога да попитам Анам дали знае нещо! Имам заклинание за това!

-Можеш да си говориш с бога си когато си искаш? – заинтересува се Кайл.

-Да.

-И да го питаш каквото си искаш? – продължи да настоява принца.

-Да.

-И той е вездесъщо и всезнаещо божество?

-Да, може да се каже.

-Каламити! – пристъпи рязко напред и извика Кайл. -Свържи се с него и го питай къде е Каламити, дали е добре и какво мога да направя, за да я спася!

-Знаете ли, – намеси се Кира. –Да се опитвате да контактувате с божество всъщност е доста опасна и несигурна работа. Умът на обикновени смъртни не може…

-Ще го попитам още сега!
– възкликна Зефирос и краката му бавно се отделиха от пода. Гигантът започна да се издига нагоре към дупката в тавана и изчезна в нея. Недълго след това чуха отгоре приглушен напев на странен език, който продължи няколко минути. Изведнъж спря, и няколко секунди след това чуха нещо тежко да се сгромолясва на горния етаж.

-Това не може да е на хубаво. Ще отида да проверя. – предложи Кира и притисна дланите си една в друга. От очите и бликнаха снопове златиста светлина и тя разгъна блестящите си криле, размаха ги, и хвръкна нагоре. Почти веднага след като се подаде от дупката видя до себе си тялото на Зефирос, проснато по лице на пода в кръг от светещи руни. Гигантът беше в несвяст, но очевидно жив. Залата, в която се намираше принцесата, беше почти изцяло заета от масивно легло с балдахин и пухени завивки. Пред него лежеше огромен позлатен сандък с ключалка, в която тя свободно можеше да пъхне ръката си. Стените бяха опасани от каменни полици, запълнени от край до край с дебели томове, големи колкото самата нея. В другия край на залата на четири метра във въздуха се рееше странен предмет. Беше глобус, изработен от фино преплетени нишки перлено-бял метал, в сърцевината на който имаше светещо и пулсиращо ядро. В тавана имаше още една дупка, и след като се огледа, Кира полетя нагоре.

Оказа се на върха на кулата във ветровита зала, която вместо стени имаше високи арки. Веднага забеляза на каменния под около нея четири големи купчини от слама, клони, парчета кожа и плат, и други неопределими материали. В две от купчините лежаха странни същества, наподобяващи лъвове, но от раменете им стърчаха пернати крила, а когато те се обърнаха към нея, се оказа че главите им са като на орли. Грифоните я огледаха безстрастно с кръглите си жълти очи и почнаха да приглаждат щръкналата си перушина с клюнове.

Кира не желаеше да притеснява силно териториалните животни и се спусна обратно при спътниците си. Обясни им накратко,че Зефирос вероятно не е успял да устои на поразителния контакт със същество от друго измерение, и сигурно ще му трябва известно време да се съвземе. Установиха се в ъглите на залата на първия етаж и се заеха да преглеждат и поправят екипировката си, или да упражняват магическите си способности.

Започна да настъпва вечер, макар че бяха толкова високо в небето, че все още можеха да видят залязващото слънце на хоризонта, когато от втория етаж се чу бумтящият глас на гиганта, и подобно на първия път, той влетя през дупката в тавана.

-Това съм аз, великият Зефирос! Добре дошли в моята вълшебна кула!

-Да, да! Разбра ли къде е Каламити? – попита го нетърпеливо Кайл.

Зефирос го изгледа учудено, потърка чело с брадата си и отвърна:

-Не знам за това, но не смяташ ли, че преди да изискаш нещо от някого, е редно поне да се запознаете?

-Вече го направихме! Каза, че ще я намериш! – избухна принцът.

-Не. Не съм правил такова нещо. Виждам ви за първи път в живота си.

-Ти ни извика тук преди по-малко от ден! Не си ли спомняш? – намеси се Кира.

-Не. Нищо такова не си спомням. Но сега като ви огледах… Дааа. Бял и черен ангел, голям зелен войн, брадат поклонник от далечна земя, трябваше обаче да има и котка. Достатъчно близко е! Действително вие сте онези, за които ми бе оповестено. Това знаменование ми бе пратено от Анам, Създателя. Той ми каза да ви намеря, защото ще имате важна роля в настоящия конфликт. Виждате ли, когато светът е бил създаден…

-Вече ни каза всичко това! – прекъсна го разгневеният Кайл. –Обеща да попиташ бога си къде е Каламити!

-Имам заклинание за това! Ще го попитам още сега! – възторжено отвърна Зефирос и започна да се издига обратно към дупката.

-Не! Чакай! –извика му Кира и се опита да го догони, но гигантът се скри на горния етаж и скоро чуха вече познатото редене на магически думи, последвано от глух удар на нещо тежко в пода. Кира се плесна по лицето с длан, и тежката и метална ръкавица остави червена следа по бледата и кожа.

Настъпи утро когато усетиха размърдване от втория етаж и Зефирос се спусна при тях.

-Това съм аз, великият Зефирос! Добре дошли в моята вълшебна кула!

-Видя ни в съня си и Анам ти е наредил да ни помогнеш. – сряза го Кайл.

-Откъде знаеш? – удивено го попита гигантът. –Да не би и ти да си магьосник като мен?

-Не точно, но не това е важното. Какво точно трябва да направим, за да спрем гигантите?

-Трябва да възстановите Реда.

-Добреее. А знаеш ли как да направим това?

-Не.

-А знае ли Анам?

-Не.

-Имаш ли някакво заклинание, което да ни помогне за тази цел?

-Не.

-А вълшебни отвари?

-Не.

-Магически предмети?

-Не.

-Древни тайни за произхода и смисъла на битието?

-Не.

-Що за магьосник си ти?

-Може да се каже, че съм голям магьосник! – отвърна Зефирос и щракна с пръсти.

Очите на Кайл се наляха с кръв и той насочи ръка към гиганта за да изстреля огнено кълбо по него. Даже не се замисли за факта, че дори ако не притежаваше магически способности, Зефирос би могъл с относителна лекота да го стъпче под пухкавия си пантоф. Кира обаче застана с разперени ръце пред него и поклати глава.

-Ние ходи към Златни Поля. – намеси се Мустафа. –Ти можеш закараш в кула до там?

-И още как! Само гледайте!
– отвърна ентусиазирано Зефирос и краката му почнаха да се отделят от пода.

-И попитай Анам къде е Каламити! – изкрещя под отлитащия гигант Кайл.

-Имам заклинание за това! Ще го попитам още сега! – чу се отговорът отгоре

За пореден път чуха низа от магичесик думи, но този път за всеобщо учудване, домакинът им се върна при тях.

-Каламити е жива.

-Слава богу! – облекчено въздъхна Кайл.

-Тя е в Подземния мрак.

-Какво?! – благородникът изтръпна при споменаването на това име. Подземният мрак беше безкраен комплекс от заплетени подземни пещери и тунели, където живееха жестоки и безскрупулни раси и същества, които тачеха нечисти сили.

-За да я спасите трябва да следвате съдбата си.

-Това пък какво значи? Това изобщо не ми помага! Върни се там горе и питай…

-Велик Зефирос. – прекъсна го Мустафа. -Колко време стигнем Златни Поля?

-Тръгнали сте към Златни Поля? Ако искате мога да ви откарам там с вълшебната си кула! Само гледайте! – каза Зефирос и отлетя обратно нагоре. Кулата потрепери и започна бавно да се върти около оста си, докато входът и не се обърна на север, след което бавно запълзя срещу вятъра и облаците.

Денят течеше бавно, а единственото, което нарушаваше безспирното свистене на течението в кулата беше дрънченето на наковалнята на Горк, неразбраното мърморене на Зефирос, и приглушените крясъци на грифоните. Изведнъж обаче чуха някъде иззад завесата на входа пърхането на криле и странно грачене. Несигурни кой може да ги е проследил дотук, четиримата приключенци се дръпнаха в другия край на залата с извадени оръжия.

Завесата се отдръпна и в кулата влязоха осем човешки фигури. Бяха високи, сухи и кльощави, облечени в прилепнали черни кожени брони, черни наметала и стоманени шлемове, изваяни под формата на стилизирани птичи глави. Зад тях върху облака бяха накацали осем огромни черни лешояда. Водачът на групата, който бе преметнал през рамо кожена торба с извезано усмихнато лице на нея, се огледа скептично, прикова поглед върху четиримата, и им нареди.

-Роби, извикайте тук господаря на тази кула! Имам важна работа с него!

-Роб ли? – наежи се Кайл. –Та аз съм принц Кайл Санктус, син на…

-Не ме интересува. – махна с ръка водачът, застана под дупката в тавана и се провикна нагоре. –Господарю на вълшебната кула, дошли сме да преговаряме с теб! Удостои ни с присъствието си!

Не получиха отговор, но Мустафа забеляза от ръба на дупката да се подава краят на бялата брада на Зефирос, която се гърчеше като червей.

-Кои вие? – пристъпи напред джуджето. –Защо търси гигант?

-Това не е твоя работа. – озъби му се през шлема си човекът. –И ви съветвам да не ни се бъркате, ако ви се ще да си задържите всичките крайници!

При това другите от групата му се пръснаха в полукръг и отметнаха назад плащовете си, изваждайки на показ мечове, саби и боздугани.

Водачът им продължи да вика нагоре и след няколко минути Зефирос смутено се спусна долу и застана пред него. Той се поклони дълбоко и му заговори с уважителен тон:

-О, велики гиганте, аз съм Нивон от Култа на Виещата Омраза. Идваме при теб от името на Ян-Си-Бин, Принца на Вятъра. Той търси могъщи съюзници като теб, за да върне този погиващ свят към първичното му състояние, преди различните елементи, които го изграждат, да се смесят, както е било в зората на времето. В знак на добра воля ти праща това. – и извади от пазвата си малка кесийка. -Най-чистия прах от феи, за да употребяваш по свое усмотрение в ритуалите си. Ще се присъединиш ли към нас?

Зефирос се наведе, внимателно стисна с два пръста кесията и я вдигна пред очите си, след това погледна към четиримата си гости.

-Малко съм по средата на нещо. Какво мислите вие? Имаме ли време да спрем и да върнем света към първичното му състояние?

-НЕ! – извикаха му в хор те.

-Казах ви да не се бъркате! – извика гневно лидерът на култистите и хвана заплашително дръжката на меча си. Това беше достатъчно за Кайл, и той запрати по него огнен залп, който се разби в шлема му и хвърли дъжд от искри по пода. Мъжът изкрещя от болка и заповяда на останалите:

-Убийте ги!

Култистите наизвадиха оръжията си и нададоха едновременно остри, пискливи крясъци, след което се хвърлиха в мелето. Кира и Кайл започнаха да ги обстрелват с огнени снопове, Горк размаха в широки, непремерени арки все още непоправената си брадва, а Мустафа прошепна къса молитва с ръка върху скритата под брадата му книга, и около него се завъртя пръстен от светещи защитни руни. Зефирос се качи на бюрото си, повдигна дългите поли на робата си, и извика към биещите се:

-Не кървете по пода ми! Наскоро го лакирах!

Нивон се отдръпна назад, отвори извезаната си торба, и я насочи към приключенците. От нея сякаш излетя ураганен вятър, който за момент ги заслепи, и после Кира усети как сякаш някаква невидима сила я удря жестоко в тила. Въпреки че ударът я замая, тя все пак успя да се фокусира върху двамата войни в черно пред нея, разпери ръце, и запрати по тях вълна от златист огън, която ги превърна в димящи въглени, свити на пода. Кайл, заобиколен от други двама култисти, усети как в хълбока му се забива острие на кинжал. Разярен, той се обърна към нападателя си – слаба и преждевременно застаряла жена с бежизнени сини очи, и я хвана за подаващата се изпод шлема и коса. Чертите му започнаха да потрепват, сякаш цялото му тяло беше нажежено, и да се изменят в полу-демонична пародия на нормалния му лик.

-Глупава кучка! Осъзнаваш ли кой съм аз?
– изсъска той, почти допирайки лице в нейното. Жената разтвори широко очи и уста и с писък се отскубна от него, оставяйки кичур коса в ръката му.

-Кайл, не отново! – извика му Кира и се завтече към него, но невидимата вихрушка се завъртя около нея и по главата и започнаха да се сипят още тежки удари. Тя усети как в очите и потича кръв, а после червеният цвят пред погледа и бе заменен с черен и тя загуби съзнание.

Горк свали с два бързи замаха двама от култистите и след това се спусна след водача им. Той се опита да парира атаките на орка със сабята си, но тънкото му острие и кльощавите му ръце бързо подадоха и той се тръшна на пода пред входа на кулата. Горк нададе победоносен рев, който обаче беше прекъснат от яростно грачене и през завесата, водеща навън, влетяха осемте огромни лешояда. Птиците се завъртяха в кръг из залата, след това в синхрон се пуснаха към тримата, които още стояха на крака, стрелкайки тънките си вратове напред и разкъсвайки плътта им с извитите си и остри като бръснач клюнове. Кайл се обърна към Зефирос и му изкрещя:

-Направи нещо!

Гигантът, който изглеждаше по-скоро заинтригуван от битката, отколкото притеснен, се сепна и отвърна уверено:

-Знам точно какво да направя! Имам заклинание за това!

Той клекна на бюрото и обгърна с ръце коленете си. Въздухът покрай него сякаш заблестя, и около тялото му се образува лъскава, полупрозрачна, виолетова сфера, в която магьосникът остана затворен като златна рибка в аквариум. Сферата бавно се търкулна от бюрото, удари се с трясък в пода, и се изтърколи заедно с въртящия се в нея гигант в ъгъла на кулата.

-Не това имах предвид! – продължи да му вика Кайл, докато запращаше облаци от ледени висулки по кръжащите над него птици.

Мустафа, защитен от бронята и магията на бога си, стоеше наобиколен от култисти и лешояди, които сякаш удряха по непоколебима скала. Изведнъж обаче усети полите на туниката му да се надигат и около него се завихри течението, което беше свалило Кира. Джуджето продължи стоически да отвръща на сабите и клюновете, но нямаше как да се бие с нещо, което не можеше да види, и скоро по него също заваляха атаките на невидимата сила.

Тогава обаче забеляза с периферното си зрение крилатата котка на фермерското семейство. Животното, което досега беше стояло свито в другия край на залата, беше настръхнало и съскаше към празното пространство зад него. Мустафа реши да рискува и замахна назад, и с известно учудване установи, че брадвата му се натъква на нещо, сякаш се врязваше в храст или дебел килим.

-Следи котка! – извика той, но върху него се изсипа залп от остриета и птичи клюнове и джуджето се свлече на земята сред гаснещите магически руни, които не можеха да го пазят повече от това.

Горк се хвърли към падналия си приятел с боен вик и заудря всичко, което му се изпречи на пътя, без да обръща внимание на натрупващите се върху тялото му рани.

Зефирос опря длани о вътрешната страна на сферата, в която беше затворен, и я натисна. Кълбото се затъркаля и той го насочи към бюрото си и се прикри под него.

-Нямаш ли поне една полезна магия? – попита го гневно го Кайл, но не му се удаде възможност да го критикува много повече. Пърхащите над него лешояди ги кълвяха, дращеха, и биеха с крилата си, изглежда без да се впечатляват особено от демоничния му вид. Принцът погледна към Горк, който размахваше оръжието си във въздуха, опитвайки се да нацели невидимия им враг, после погледна и крилатата котка, която съскаше и дращеше по нещо във въздуха недалеч от орка. Събирайки каквото беше останало от магическата му енергия, Кайл запрати горяща червено-бяла стрела по празното място. Тя с трясък се заби в нещо, и за момент в пространството над Горк се оформи подпален човешки силует, който се обърна към благородника и му се закани с пръст. Веднага след като пламъците загаснаха обаче видението отново изчезна. Изтощен и объркан от координираните атаки на птиците, Кайл усети съзнанието му да го напуска и се строполи върху студения, изпръскан с кръв, пера и сажди под. През премрежения си поглед видя падналата недалеч от него Кира и с последни усилия протегна ръка към нея и изхриптя:

-Прости ми…

Всички лешояди и единият останал жив култист наобиколиха Горк, готови да го довършат. Той усети около него да се върти невидимият вятър, който сякаш си играеше с него и вместо да го удря леко го драскаше и гъделичкаше, знаейки, че няма как да бъде видян. Тогава обаче оркът усети друго течение, идващо от центъра на залата, и видя Зефирос, все още свит на кълбо на пода, да жестикулира към него и нападателите му. От гиганта струеше вятър, който се засили все повече и повече, докато се превърна в свистяща ураганна струя. Горк застопори острието на брадвата си в цепнатината между две плочки на пода и стисна здраво дръжката и. Лешоядите забиха с крила срещу въздушния поток и за момент успяха да му устоят, но веднага щом се отпуснаха дори мигновено, вятърът ги запокити през завесата на входа заедно с една крещяща, ръкомахаща, облечена в черно фигура. Сякаш от нищото се чу нечовешки писък, наподобяващ свиренето на кипящ чайник, който също беше изтласкан от кулата и заглъхна в далечината.

В кулата в съзнание останаха само Горк и Зефирос, които се спогледаха, и оркът, макар и кървящ обилно от множество рани, си помисли, че има чудесна възможност да среже врата на гиганта докато лежи на земята. Зефирос от своя страна се изправи, изтупа дрехите си и каза безстрастно и без да се обръща директно към някого:

-Е, това се случи. Трябва да направя някои проучвания.

При което започна да се издига от пода и изчезна в дупката към втория етаж. Разочарован от пропуснатия шанс, Горк нареди спътниците си един до друг, седна пред тях с кръстосани крака, и зачака. Един по един те се размърдаха и седнаха в широката локва кръв, която се беше образувала под тях. Изцедени от битката, те се довлачиха до ъглите на залата и започнаха да кърпят раните си с подръчни средства и малкото останала им магическа енергия. Минаха няколко часа и внезапно при тях се върна Зефирос.

-А, чудесно! Всички сте живи!

-За малко да ни убият! Какви бяха тези? – запротестира Кира.

-Знам ли? – сви рамене гигантът. –Ще се учудите колко често се случват такива неща тук горе.

-Тях пратил Ян-Си-Бин. – отбеляза Мустафа. –Име познато – джин, зъл дух. Те има общо с твой бог и нарушен Ред?

-Не. Не мисля… Но мога да проверя! Имам заклинание за това! – и преди някой да може да се възпротиви Зефирос излетя нагоре. Оттам се чу заклинанието му и глухият удар на падащото му тяло, последван от четирите по-слаби удара на телата на приключенците, който се предадоха на умората и се проснаха заспали на пода.

На следващия ден и четиримата бяха събудени от гръмкия глас на домакина си:

-Това съм аз, великият Зефирос! Добре дошли- Ей! Кой е кървял по пода ми? Наскоро го бях лакирал! Я! Бял и черен ангел, голям зелен войн, брадат…

-Опитваме с да възстановим Реда и ти ще ни помогнеш! – изръмжа Кайл без изобщо да се обръща към гиганта. –Кога ще пристигнем в Златни Поля?

-Тръгнали сте към Златни Поля? Ако искате мога да ви откарам там с вълшебната си кула!

Благородникът го погледна през рамо и бавно му каза:

-Би ли отишъл горе да попиташ бога си какво се качва нагоре по планината на четири крака, а слиза на три?

-Оооо! Това е хубава загадка! Имам заклинание за това! Ще го попитам още сега!

Зефирос се качи обратно откъдето беше дошъл, и недълго след това тавана се разтърси от глух удар. Кайл се зави по-плътно в плаща си и задряма.

В отсъствието на гиганта пътуването им минаваше сравнително спокойно, докато Мустафа, вглъбен в една от петте си дневни молитви, не чу някъде в далечината обезпокоителен шум. Първоначално звучеше като гръмотевица, което не беше чак толкова странно, защото вече бяха прелетяли над една буря, но този звук се повтаряше равномерно отново и отново, като всеки следващ път сякаш беше по-близко. Мустафа излезе навън и прикри очи с длан срещу залязващото слънце. Между обагрените в червено и индигово облаци проблясваше нещо като малка звезда, която бързо се приближаваше. За около минута бе достатъчно близо, че той успя да различи силуета и застина на място. Тътенът, който беше чул, не беше гръм, а плющенето на огромни ципести криле, които принадлежаха на грамаден дракон.

Съществото летеше право към кулата и гладките му плочки, отразяващи оранжевото слънце, лъщяха като бронз, но тези, които бяха в сянка, изглеждаха метално сиви със с синкав оттенък. На нормална светлина щеше да се види, че всъщност сякаш бе покрит от върха на продълговатата си, клиновидна глава, до края на мятащата се като камшик след него опашка с люспи от полирано сребро. Драконът стискаше нещо в грамадните си предни лапи с еднометрови извити нокти, и когато се приближи още малко, Мустафа за свое още по-голямо учудване видя, че това са други джуджета – по три във всяка.

Драконът прелетя покрай кулата и нежно пусна шестте джуджета върху облака, след това литна нагоре и прозорците изтрещяха от силата на размаха му. Той заби нокти в гранита и протегна дългия си врат през арките на най-горния етаж, откъдето се чуха разярените крясъци на грифоните.

Джуджетата, облечени в тежки метални доспехи и въоръжени с брадви и арбалети, се скупчиха и едно от тях – жена с бузесто лице и нежна, къдрава брада, извади шест кристални стъкленици с мъглява течност, разпредели ги между групата и им каза на джуджешки:

-За последно момчета, целта ни е орбата. Кларион ще отвлече вниманието на гиганта, а през това време ние я разбиваме и се махаме веднага след това. Без излишни геройства. Сега пийте!

Шестимата изпиха на един дъх съдържанието на стъклениците и започнаха да се издигат над облака, на който стояха, след което се полетяха към входа на кулата, но почти веднага спряха, защото видяха чакащия ги Мустафа.

-Привет, мои далечни братовчеди! – поздрави ги той на езика им. – Аз съм Мустафа Ибзим Реса, поклонник от далечните земи на Харабия, изпратен тук да разпространя волята на великия ни Бог, да се слави името Му. Мога ли да попитам какво ви води тук на крилете на този нечист звяр?

Джуджетата няколко секунди само се дивяха на странния акцент и още по-странния вид на Мустафа, но след това се поокопитиха и командирката им отвърна бързо и формално, сякаш го беше наизустила:

-Изпратени сме на мисия от Съюза на Лордовете да намерим и обезвредим летящите крепости на облачните гиганти в името на запазването на мира във Фейрун. А какво правиш ти тук горе? Ако си роб, се приготви. След малко се махаме и можем да те вземем с нас.

-Аз съм роб единствено на Бог, да се слави името Му. Но вие прибързвате. Този гигант не от онези, които нападат човешките селища. Той се опитва да ни помогне да спрем гигантската заплаха!

-Промили са му ума. – прошепна едно от джуджетата на лидерката им, която кимна мрачно в знак на съгласие и се обърна към Мустафа.

-Не знам на какви мъчения са те подложили или какви лъжи са ти казали, но ти си джудже, ако и малко странно, така че би трябвало да знаеш – на големите хора не може да им се вярва. А онзи вътре е доста голям.

Над тях се чу трошене на стъкло и всички погледнаха нагоре – драконът беше проврял глава през един от прозорците на кулата, а около него кръжаха четирите грифона и безпомощно се опитваха да пробият люспестата му броня с ноктите си.

-Имаме работа за вършене! – каза джуджето-водач. –Ще говорим пак когато тази кула се разбие в земята. – и полетя навътре в кулата, следвана от войниците си. Мустафа се завтече след тях.

Вътрешната зала ехтеше от рева на дракона, а Кайл, Кира и Горк викаха името на Зефирос, но без да получат отговор. Когато джуджетата влетяха вътре, двете групи учудено се вторачиха една в друга.

-Вие пък кои сте? – попита ги Кира.

-Ние служим на Съюза на Лордовете и сме тук за да свалим тази летяща заплаха от небето!

-Не можете! – намеси се Кайл. –На нас все още ни е нужна!

-Това тук не е пазар, а война! – озъби се жената. -Махнете се от пътя ни! Иначе ще приемем че сте в съюз с гигантите и действате против благото на Фейрун!

-Почна да ми писва всеки да ми казва какво да правя! – раздразнено каза Кайл, вдигна ръка към нея, и изстреля огнена стрела, която се вряза в броянта и, и остави разтопена дупка в нагръдника. Джуджето се преметна във въздуха от силата на удара, след това изгледа ядосано четиримата и нареди:

-Обезвредете ги!

Всяко от джуджетата извади чифт брадви, хвърлиха се вкупом към приключенците, блъскайки ги с гърбовете на оръжията си, и после се издигнаха почти до тавана на залата. Горк изрева гневно, защото там горе нямаше как да ги стигне и за пореден път се убеди, че никога не можеш да имаш прекалено голяма брадва. Кайл изстреля към тях ледена висулка, която се пръсна по средата на отряда и ги обсипа с остри късове лед, които намираха и най-малката пролука между броните им, където да се врежат.

-Шибан вещер! – наруга го водачката на отряда, извади тежкия си арбалет, и се прицели, но точно преди да стреля забеляза как към нея лети огромна светеща книга, и преди да успее да реагира, кориците се хлопнаха около нея и сякаш я изпариха от лицето на земята.

-Капитане!
– извикаха в един глас джуджетата и погледнаха с омраза към Мустафа и останалите. Закръжиха като стършели около скупчената групичка приключенци под тях и се спуснаха надолу, сечейки с брадвите си или просто хвърляки тежките си тела към тях. Едно летящо джудже блъсна Кира в каменното бюро, изкарвайки дъха от дробовете и, и тя падна в несвяст на пода.

-Кира! – извика Кайл и започна да се преобразява в демон, но две други джуджета направиха лупинг над бюрото и го удариха в тандем в тила, и принцът се свлече до сестра си, стенейки:

-Прости ми…

Джуджетата концентрираха атаките си върху Горк, който размахваше брадвата си към тях, но сякаш се опитваше да удря мухи с меч – те се въртяха около него, приканваха го да атакува някой от тях, и в същия момент друго джудже прелиташе от незащитената му страна и го посичаше. Колкото и да беше корав, Горк не можеше вечно да води нечестната битка, и след още няколко атаки той също беше нокаутиран.

Джуджетата се приземиха и наобиколиха Мустафа. Той изрече кратка молитва и вдигна собствената си брадва, но нямаше как да се изправи срещу толкова много противници. Джуджетата се хвърлиха върху него, сграбчиха ръцете и краката му, и го събориха на земята. Едно от тях седна на гърдите му, издърпа брадата му нагоре, оголвайки ченето му, и изсъска:

-Това е за капитана!

Последното нещо, което Мустафа видя, бе метална ръкавица, стисната в юмрук, която летеше право към лицето му, и след това го погълна мрак.

Posted in RPG