Storm King’s Thunder. Част 1 – Сесия 4

Настоящите публикации представляват приключенията на група играчи във вълшебния свят на Dungeons and Dragons. Групата се състои от играчи с различно ниво на опитност в системата и ролевите игри като цяло, и броят и съставът им може да се променя от сесия на сесия. Сесиите обикновено се държат веднъж седмично. За повече информация прочети: Въведение

ЧАСТ ПЪРВА

ТРЕПТЕНИЯ

Сесия 4 – Капещата Пещера

Прекараха остатъка от деня почивайки и лекувайки раните си с каквото беше останало от магията на Кира и Мустафа. Щом настъпи нощта обаче се надигнаха и решиха да не бавят повече издирването на жителите на Нощоскал – с всеки изминал час шансът да ги намерят живи намаляваше. Надяваха се гоблините, които бяха нощни създания, да не очакват групата да дойде по тъмно. Потърсиха Уискас, но не можаха да го намерят – той се излежаваше върху крепостта и с наслада поглъщаше последната топлина от спеклия се през деня покрив.

-Късмет. – пожела им капитанът на стражата когато четиримата вече излизаха от града, но никой не му отговори.

Не беше много трудно да намерят в стъпканата трева следите на голяма група хора, вървящи на север. След около час вървене стигнаха до ниско скалисто плато, продупчено от множество естествени пещери, върху което растеше малка горичка от вечнозелени дръвчета. В основата му зееше един по-широк проход. Кайл, Кира и Мустафа се снижиха в рядката жилава трева и почнаха шепнешком да обсъждат как да продължат оттук нататък. Горк ги подмина и се насочи директно към входа. Тримата го изгледа втрещено и хукнаха да го спрат, но той вече влизаше в пещерата. Широката и уста преминаваше в още по-широка зала, от която се разклоняваха няколко тунела. Стените и от порест варовик бяха подгизнали от влага и на няколко места се издаваха напред, образувайки ниски платформи. В средата на комплекса имаше гора от дълги сталактити и сталагмити, образуващи нещо като скален пръстен. Цялото помещения ехтеше с ритмичното, непрекъснато и влудяващо капене на вода, но освен него Горк дочу вляво от себе си пляскане и възторжено грухтене. Непосредствено до него имаше голяма кална локва, от която излизаше пара, и в нея се въргаляше масивно създание с голямо шкембе, дебели и възлести крайници, рядка и сплъстена коса, и малко, тъповато лице с широка уста, от която стърчаха остри, криви, пожълтели зъби.

а? – каза Горк.

ъ?
– отвърна огърът. След известно закъснение умът му реагира и из пещерата се разнесе гневният му рев. Чудовището бръкна в калта, извади оттам окастреното стебло на млад бор и заплашително го размаха над главата си. Едновременно с това върху скалните парапети се появиха три гоблина с криви лъкове, които дрезгава завикаха:

-Бри-ярк! Бри-ярк!.

Другите трима застигнаха Горк, но бяха посрещнати от залп стрели с каменни върхове. Той пък замахна с брадвата си към огъра и остави дълбока резка в корема му, но огромните количества мас предпазиха органите на съществото. То проплака от болка и със свистене стовари импровизираната си бухалка върху черепа на орка. На вика му за помощ отговори друг вик, идващ от скалния пръстен, и оттам се чуха тътнещи стъпки.

Кира и Мустафа вдигнаха щитовете си и започнаха да отвръщат на стрелите на гоблините със снопове от свещен огън, но малките и пъргави създания се покриха зад ниски сталагмити и натрупани купчини камъни и избегнаха атаките им.

Кайл сякаш не забеляза това и решително се отправи към огъра. Докато вървеше с тялото му започна да се случва нещо. Ноктите му се издължиха и очите му почерняха и заприличаха на бездънни кладенци. Крилата му се разпериха, но този път от тях бяха останали само кости и дрипави пера. От челото му изникнаха чифт дълги извити рога и около цялото му същество се завихриха безформени сенки. Застана пред огъра, и въпреки че беше около метър по-нисък, сякаш се извисяваше над него и можеше да го стъпче като буболечка. Отвори уста, пълна с неестествено дълги, остри, червени зъби, и му заговори с дълбок, неземен, металически глас:

-Знаеш ли какво правиш?

Всички, включително спътниците му, отстъпиха крачка назад от него и за момент в пещерата настъпи тишина, нарушавана само от вездесъщото капене на вода.

-Кайл… -прошепна стъписаната Кира.

Огърът, който го гледаше със увиснало чене и изцъклени очи изскимтя като бито куче, обърна се и се завтече навътре в пещерата. Оттам обаче тромаво се излезе друго такова същество, също толкова едро и грозновато, размахващо парче отчупен сталагмит в едната си ръка и дълъг подострен клон в другата, и вързало мръсната си коса с розова панделка. Новопристигналият огър фокусира воднистите си очички върху Горк, който беше най-близката и най-голямата мишена, и с нечовешка сила запрати клона по него, пронизвайки го в корема. Мустафа реагира бързо, изтръгна парчето дърво от орка и положи светещата си ръка върху раната, която почти мигновено се затвори.

Горк се окопити, засили се към чудовището и го замлати с брадвата си. Кира се претърколи навътре в пещерата за да вижда гоблините по-добре и с добре прицелен изстрел изпепели един от тях. Кайл направи още няколко крачки напред, вдигна ръка, и от нея към огъра излетя бяло-червена огнена каскада, която го заля и обели плътта от костите му, оставяйки само овъглен скелет. Подплашеният огър се обърна, видя какво се случи с половинката му, и с жален рев се завтече обратно, но беше пресрещнат от чифт брадви – една джуджешка и една оркска, и от кръстосани снопове бял и сребрист огън, и се строполи мъртъв до остатъците от тялото и. Последният останал гоблин немощно стреля с лъка си и се прикри зад малко скупчване на сталагмити, но Горк подскочи към него и с един замах разби прикритието му и го просна по лице.

Четиримата успокоиха дишането си и се огледаха. От залата се разклоняваха шест естествени тунела, някои толкова тесни че Горк и тежко-бронираните Кира и Мустафа щяха с мъка да се проврат оттам. Подът в пръстена от сталактити и сталагмити беше застлан с гнили треви, между които лежаха подострени камъни, клони, парчета кожа, и кости от животни и хора.

Кира отвърна поглед от зловещата гледка към брат си и попита настоятелно:

-Какво е това? В какво си се превърнал?

-Това ли? –смугло отвърна Кайл и зловещата му форма сякаш почна да се стопява, докато накрая пак изглеждаше като себе си. –Просто исках малко да ги уплаша. Не е нещо, за което да се притесняваш.

-Ще говорим за това пак по-нататък. – закани му се тя. –Сега трябва да намерим тези селяни, ако изобщо все още са живи. Накъде да тръгнем?

Решиха да изследват страничните тунели един по един и се насочиха към този вляво от тях. Той се разклоняваше в няколко посоки и в края на едно от разклоненията му откриха плитка пещера, застлана с кожи и пълна с боклук и останки от храна. В дъното и се бяха свили три кльощави, голи гоблина, и когато групата ги приближи, те ужасено заскимтяха и вдигнаха ръце да се предпазят.

-Къде са селяните? – настоя Кира, но създания само изхленчиха няколко думи на език, който не разбираше. Горк стисната главата на едното в масивната си шепа, вдигна го във въздуха, разтърси го и му извика:

-казвай!

Очите на гоблина се обърнаха назад в главата му, тялото му се отпусна, и надолу по краката му се стече тънка струйка урина. Горк разочаровано ги пусна в образувалата се локвичка.

Кайл, който стоеше назад и мрачно гледаше разпита, пристъпи напред и в дланта му се образува подскачащ пламък.

-Дайте, аз да пробвам. – настоя той, приближи се до един от другите гоблини и внезапно запрати огненото кълбо в лицето му. Съществото нададе кратък писък и главата му лумна. Огънят почти мигновено изпепели кожата му, оставяйки на показ овъгления му череп, и то се отпусна безжизнено настрана. Кайл клекна пред последния гоблин и заплашително го посочи, а по върха на пръста му заигра малко пламъче.

-Е? Ще ни кажеш ли каквото ни е нужно или искаш да свършиш като него? – изсъска му принцът, сочейки трупа до себе си. Гоблинът обаче само се просна по лице, прикри глава с ръце и заскимтя. Лицето на Кайл се изкриви в злобна гримаса, огънят в дланта му се разгоря по-буйно, и той замахна към жалкото изчадие, но Горк хвана китката му.

-те малки. знаят малко.

Кайл го погледна ядосано и се отърси от хватката му, изправи се и тръгна надолу по тунела.

-Тези жалки същества не заслужават вниманието ми. – натъртено каза той.

Тунелите образуваха нещо като лабиринт, и в тях намериха още уплашени гоблини, които се опитваха да се скрият из тъмните ъгли на пещерата или просто прикриваха лице с шепи и се правеха че изобщо не са там. По лицето на Кайл се разля зловеща усмивка когато ги видя и той пристъпи към тях със стиснати юмруци, от които капеха огън и искри, но Кира го изблъска назад, изгледа го строго, след това се приближи към ужасените същества и се пробва да ги разпита, но без успех – никой от тях не говореше Общия език. Кайл предложи просто да ги убият, но останалите успяха да го разубедят.

Оставиха гоблинските жилища зад себе си и влязоха в следващата пещера. Тя се разделяше на две и от горното и разклонение се стичаше тънко поточе, което образуваше плитко езерце с горчива, мътна вода. Някъде далеч напред видяха звездите на нощното небе и заключиха, че тунелът излиза високо в каменистите страни на хълма.

Продължиха по другото разклонение и вниманието им веднага беше привлечено от друг страничен проход, запушен от голям камък. Горк го издърпа сравнително лесно и откри зад него ниска пещера, по скоро като голяма ниша, почти изцяло заета от дебел сламеник. Мустафа го огледа подозрително, разбърка сламата под покривалото му, и извади очукано дървено ковчеже с ръждясала метална ключалка. Катинарът, който я придържаше, се откачи почти от само себе си, и вътре намериха малка купчина златни, сребърни и медни монети, комплект от солница и пиперник, направени от масивно сребро, топ окървавено платно, в което бяха прибрани различни шперцове, ножовки, клещи, и други касоразбивачески инструменти, и навит лист хартия, който Кайл разпозна като вълшебен свитък, съдържащо низше заклинание.

Изсипаха съдържанието на ковчежето в раниците си и продължиха по тунела, който отново се разклони. От едната посока дочуха странно скърцане и го последваха. То ги отведе до неголяма пещера, където бяха посрещнати от неприятна гледка – седем грамадни плъха с еднометрови тела и опашки глозгаха скелета на един от гражданите на Нощоскал, за което можеше да се съди по разкъсаните дрипи, които още бяха увити около него. Малко зад тях върху голям объл камък седеше едър и почти комично дебел гоблин, облечен в ризница, която очевидно му ставаше, защото беше предвидена за по-едро същество, и държащ дълъг меч. Около него се бяха наредили три гоблина, държащи насочени към групата лъкове. Зад него в стената имаше малка ниша, полузатрупана с камъни

-Хааа! Начи най-накрая ме намерихте, аааа? За кви се мислите да идете тука и да ми бийте поданиците и огърие, ааааа? Знайте ли колко мъчно беше да ги подмамя тука и да ги накарам да ми служат, аааааа?

-Стига! – прекъсна го Мустафа. –Ние тук за хора. Доведи, иначе…

-Хааа? Иначе кво, аааа? А дали не щете да нахраните моите любимци, ааааа? – заплаши ги дебелият гоблин и кимна с глава към плъховете, които бяха оставили трупа и бавно се приближаваха в полукръг към групата, скърцаха гладно със зъби и размахваха настръхналите си опашки.

-Избихме огърите ти и повечето от племето ти! – извика му Кайл. –Наистина ли мислиш, че няма да се справим и с теб?

Видяха как по челото на гоблина избива мазна пот и той се свлече малко назад върху камъка си.

-Хааа? Аз командвам хиляда гоблина! Само да извикам и ше ви разкъсат на парчета! Шефа Харк обаче е разумен. Ваште хора само правят проблеми и трябва да ги пазим! Ако ми свършите една работа ще ви ги върна, даааа!

-Каква работа? – подозрително попита Мустафа.

-Идете и убийте Петното! То живее в отсрещната пещера и не ни дава да стигнем до хубавата вода! Ако го убийте мойте си одите сички по-живо, по здраво, даааа!

Чеетиримата се спогледаха недоумяващо, но решиха, че не могат да рискуват живота на повече от селяните, и се съгласиха да потърсят Петното.

Както им беше казал Харк, в срещуположния край на главната пещера имаше проход, който се извиваше като спирала надолу в основата на хълма. На едно място се разширяваше в малка зала, в центъра на която се извисяваше древен, триметров сталагмит, чието тяло бе продупчено като реше. Подминаха го и недалеч пред себе си чуха ромона на вода. Тунелът свършваше в тясно пространство, почти изцяло заето от малък извор, излизащ от цепнатина в тавана. По ръба му растяха бледо-зелени гъби, които Мустафа разпозна като отровни.

Освен тях обаче не видяха нищо друго и се притесниха че Харк може да им е погодил някакъв номер. Горк, Кира и Мустафа започнаха да изследват изворчето. Кайл остана назад в тесния тунел, скръсти ръце и почна недоволно да тропа с крак, но изведнъж усети нещо да дърпа наметалото му уплашено подскочи напред. Зад него почти целият тунел бе зает от огромна, слузеста, бълбукаща, пихтиеста, черна маса, която обгори и разяде плата на наметалото му и бавно запълзя напред, приклещвайки четиримата в пещерата.

Кайл насочи ръце към слузта и от него избухна гръмотевична вълна, която разтърси целия комплекс и подплаши птиците, които гнездяха в дърветата отгоре. Едри капки от създанието се разхвърчаха навред, но то бе здраво залепено за пода и продължи бавно и настойчиво да се разлива напред.

Горк издърпа принца назад, извади брадвата си, и я стовари през средата на пихтията, която сякаш изтръпна и после се отпусна, разсечена на две. Горк самодоволно се усмихна и вдигна оръжието си, но усмивката му веднага изчезна, защото видя острието му, покрито с черната слуз, да съска и цвърчи и бавно да се разяжда, сякаш е било потопено във вана с киселина. Потресен от състоянието на свещената реликва на племето му, той не обърна внимание на двете половини на Петното, които се размърдаха, пропълзяха нагоре по стените на коридора, и изстреляха към него черни, корозивни пипала, които обелиха кожата от мускулите му и оставиха дълбоки, димящи резки по бронята му. Горк изрева гневно и отстъпи, но Мустафа застана заедно с него на входа към пещерата, за да не позволи на създанията да се промъкнат вътре. Кайл се дръпна до изворчето, а Кира изстреля по едно от създанията златист лъч светлина, който потъна в него, но не му причини видими щети.

Оркът разряза с бесен замах едната пихтиеста маса и острието на брадвата му продължи да се топи. Двете и половинки се отлепиха от стената и цопнаха на пода пред краката му, но почти веднага се размърдаха и се нахвърлиха върху него, опитвайки си да го погълнат, въпреки че сега бяха много по-малки от него. Разяждащите им пипала болезнено го обгориха и превърнаха бронята му в полу-разтопено парче метал. Мустафа извади на показ свещения си амулет и изстреля огромно светещо копие на книгата си към другото парче слуз. То се разпльока върху стената, но почти веднага отново се сформира и го нападна, прояждайки през носията му, тежката ризница, която носеше отдолу, и плътта му. Кира стисна зъби и разпери крилете си. Цялото помещение заблестя и тя изстреля по един наситен сноп жълто-бял огън към всяко от създанията. Те погълнаха лъчите, набъбнаха и почнаха да бълбукат и врят, и двете по-малки парчета от Петнто избухнаха във фонтани от обгарящи капки. Последното парче продължаваше да се гърчи и да се опитва да награби нещо с пипалата си, но Горк тежко стовари отгоре му плоската страна на това, което беше останало от острието на брадвата му, и остави само мазна, съскаща локва отдолу.

Събраха няколко капки от съществото и се върнаха обратно в тронната зала на Харк, който изглеждаше учуден и притеснен да ги види. Горк протегна към него брадвата си, от която беше останала почти само дръжката, но на върха и се гърчеше малко парченце от Петното.

-на! на!
–каза настойчиво оркът на гоблинския вожд, който се дърпаше назад от парчето слуз.

-Добре! Добре! Зимайте си хората и се махайте оттука! В съседната пещера са – следвайте миризмата.

-Ако пак видим някой от твоите покрай града, ще се върнем и ще довършим работата! – каза Кайл заплашително и пристъпи напред. При това му движение плъховете ги наобиколиха и засъскаха срещу тях. Той сви рамене и им изсъска в отговор, което ги вбеси и те се хвърлиха вкупом към групата. Кайл реагира мигновено и изстреля към най близкия плъх продълговата ледена висулка. Тя потъна в тялото на зверчето, което се запрепъва и падна на земята, веднага след което от тялото му изригнаха няколко други остри леденивисулки, които обсипаха като дъжд от ножове плъховете около него.

Харк нададе гневен боен рев и изкрещя:

-Скръц, Зъб, Ам, Хап, Смрадльо, Мазньо! Дръжте ги! Хапете ги! Дращете ги! Щипете ги!

В залата настана хаос. Шестте останали плъха наобиколиха приключенците и започнаха да глозгат глезените им, гоблините около Харк започнаха да стрелят с лъковете си, а той се дръпна назад и приготви меча си. Кира протегна ръце към струпаните на едно място плъхове и от дланите и изригна конус жълтеникав огън, който мигновено превърна повечето от тях във въглени. Мустафа изстреля огромна светеща книга към гоблинския шеф, но в последния момент преди тя да го размаже, той вдигна едно от гоблинчетата пред себе си и книгата се хлопна около него, изпарявайки го. Горк се засили към Харк без да обръща внимание на раните, които зъбите на плъховете оставяха в кожата му, и го замлати с остатъците от брадвата си. Той отвърна подобаващо с меча си, но дори тежко ранен, оркът го накара да отстъпи. Кайл захвърли няколко огнени кълба към останалите плъхове и ги довърши, а Кира свали гоблинските стрелци с няколко светлинни залпа. Останал сам, Харк вдигна ръце, сякаш се предаваше, но вместо това стисна с меча си и ги спусна към Горк, но брадвата на орка, както и тази на Мустафа почти го прерязаха на две.

Отървали се от гоблинския водач, четиримата надникнаха в нишата зад импровизирания му трон. Помещението беше пълно с оглозгани скелети и полу-разложени трупове на хора и животни, и кой знае какви други боклуци.

Отвратени, те продължиха към последния проход, който не бяха изследвали. Той водеше към неравна пещера, от която излизаше отблъскваща воня, която накара очите им да сълзят. Подът и беше хлътнал надолу и в центъра му зееше дупка, а пространството около нея беше задръстено от смрадливи купчини от нещо, наподобяващо торф. В стените на залата имаше естествени ниши, в ъглите на които лежаха навързани един до друг като наденички жителите на Нощоскал. Горк се ухили и извика:

-иска помощ?

Но дълбок и груб глас му отвърна:

-Не! Недей…

Остатъка от думите беше погълнат от оглушително цвърчене и от дупката в дъното на пещерата сякаш изригна тъмен облак, съставен от хиляди прилепи, които закръжиха около приключенците и селяните и започнаха свирепо да ги хапят. Горк изрева, но бързо затвори устата си, защото няколко прилепа се натикаха в нея, и започна да размахва остатъците от брадвата си срещу рояка, а спътниците му почнаха до го стрелят с остатъците от магията си, но това не намали осезателно бройката им.

-какво прави?
– попита Горк и същият глас му отвърна болезнено:

-Престани да крещиш, идиот такъв! Така само ги дразниш повече!

На Кира и дойде идея и тя прокара пръст по ръба на щита си, който изведнъж заблестя като малко слънце. Тя го вдигна пред лицето си, запуши нос с другата си ръка, и почна да си проправя път през купчините гуано. Прилепите започнаха да се отдръпват от нея, сякаш беше защитена от вълшебен ореол, и малко по малко се прибраха обратно в дупката си.

-Добра работа. – прошепна гласът и Кира видя, че той идва от увито от горе до долу във въжета четвъртито джудже, което се мяташе като риба по пода на пещерата. –Нещо против да ни развържете?

Изнесоха на ръце двайсет и четиримата живи жители на Нощоскал, които страстно им благодариха за избавлението си по целия път обратно към града. Джуджето се представи като Морак Вечносив, бивш приключенец и съдържател на Страноприемница Нощоскал, ако нещо бе останало от нея. Когато пристигнаха обратно, селяните в един глас ахнаха, когато на светлината на настъпващата зора пред тях се разкри разрушеният град. Чуха се няколко тихи проплаквания и те се пръснаха да търсят труповете на загиналите си близки и приятели под отломките.

-Ще простите на бедните хорица, много им се насъбра, а те не са свикнали като нас на такива неща. – извини се Морак. – Дългът ни към вас едва ли някога може да бъде отплатен. Не ви знам кои сте и откъде се взехте но ако има нещо, с което можем да ви бъдем в помощ, само кажете.

-Не нужно. – помаха с ръка Мустафа. –Ние ходи след гиганти на облак.

-гиганти.
– с ръмжене потвърди Горк.

-Пожелавам ви успех в начинанието. Ще ви дадем колкото провизии можем да заделим. Ще има обаче доста работа докато градчето пак потръгне. – тъжно каза Морак и подритна срутените дъски на една къща. От отломките се чу съскане и оттам изведнъж изскочи някакво дребно създание, изхвърча покрай главата на джуджето, което падна на земята от изненада, и се скри в тревите на градинката до къщата. Морак се изправи, бръкна в тревата, извади нещо оттам, и се приближи до четиримата. Държеше в ръцете си свита трепереща котка, от чиито гръб излизаха чифт пернати криле.

-Животинчето на семейство Кселбрин. Много си го харесваха, а сега е без стопанин. – обясни той. –Ей, ще ходите да гоните гиганти значи? Ако имате път през Златни Поля, можете ли да вземете тая котка с вас? Виждате ли, Кселбрините бяха стари хора, ама имаха син, и все за него говореха. Последно им писал че работел в Златни Поля и те много се гордееха с него.

-Не знаем дали изобщо ще минаваме оттам, пък и нямаме време за такива тривиални неща! – възпротиви се Кайл.

Кайл! – сряза го Кира. –Можете ли да ни кажете нещо повече за тези златни полета? – обърна с тя с извинителен тон към Морак.

-Имат много хубава бира! – възторжено заяви той. –Иначе, това е най-голямото селище в този район без крайморските градове. Там сигурно ще можете да получите повече информация и помощ. Потърсете Мирос ако искате да му предадете за мъртта на родителите му и да му оставите котката.

-Разбира се че ще го направим ако ни се удаде възможност. – възпитано каза Кира, пое животното в прегръдките си и се приготви да си тръгва. –Има ли нещо друго, с което можем да сме ви полезни.

-Ами, щом предлагаш. – спря я джуджето и им даде знак да го последват. -Това там – и посочи една от порутените сгради, над чиито вход все още висеше табела, изрисувана със син щит, в средата на който имаше жълта лъвска глава. –беше складът на Дартхаг, амбулантен търговец. Добър човек, беше ми приятел. Дадоха го на плъховете малко преди да се появите. Той работи за Лъвския Щит – голяма търговска компания. Бившата му жена откри друг офис в Трисвин. Ако някога ви потрябват някакви стоки и сте в района, можете да я потърсите. Хем ще и кажете случилото се. Казваше се Алестра.

-Да, да. Чудесно. – каза през зъби Кайл, който вече не го свърташе на едно място. –Нещо друго? – попита саркастично той.

-Е щом сте толкова сговорчиви. – ухили се джуджето, но лицето му бързо стана пак сериозно. –Това с гигантите не е шега работа. И с такива като вас човек ни бива да се шегува. Знам аз, много като вас съм виждал, че и аз самия съм бил! Обаче където и да ходите, все ще се натъквате на неприятности, от мен да знаете. Такива като вас не могат да си седят на едно място и да водят спокоен живот. – и той многозначително погледна към Горк. –Особено в по-цивилизованите градове. Ако бях на ваше място, изобщо нямаше да се задържам на юг, а щях да замина далеч на север, към Дивите Предели. Там се събират вашия тип. Даже си строят градове, и то не един и два! Десетте Града им викат, и там отиват хора, за които няма място другаде по света. Там със сигурност можете да намерите някой да ви помогне в търсенето. Ако отидете, насочете се към Брин Шандер – главния град. Шерифа там се казва Маркам Южнокладенчов. Познаваме се от едно време. Кажете му, че аз ви пращам.

-Благдарим за мъдростта ти, Морак. Ще се вслушаме в съветите ти. Но пътят ни е дълъг а гигантите, които гоним, вече са на далеч. – каза му на джуджешки Мустафа.

Морак го огледа от глава до пети, задържайки поглед върху дупките, които Петното беше оставило в бронята му, и му отвърна на същия говор:

-Пътят ви ще е не само дълъг, но и опасен. Имаш добри спътници, но с тая броня си за никъде. Изчакай малко.
– и се шмугна в страноприемницата, на която беше съдържател. След няколко минути излезе, а в ръцете си носеше широка и тежка стоманена ризница. –Аз се наприключенствах, а на теб сигурно ще ти върши повече работа. Няма смисъл само да ръждясва под леглото ми.

Морак помогна на Мустафа да навлече новата си броня, като междувременно скришом бутна в ръката му два едри сини кристала и му смигна.

-Ако се видим пак трябва да седнем на по пет-шест бири и да си разкажем едно-друго.

-Откъдето идвам аз алкохолът е забранен.
– отвърна сериозно Мустафа. Морак го изгледа сякаш току що му бяха казали, че са избили целия му клан, после прихна да се смее.

-А казват, че ние джуджетата сме нямали чувство за хумор!

След това изгледа Горк, усмихна се малко пресилено и му подаде ръка.

-Успешен лов!

-мхм. – отвърна Горк, стисна ръката му и се обърна да си ходи. Морак учудено погледна почернялата си длан, отърка я в туниката си, която също почерня, но не можа да избърше петното.

След орка се изнизаха Кайл, Кира и подтичващия зад тях Мустафа.

-На добър час! – извика им от крепостта капитанът на стражата, но никой не му отговори.

Четиримата потеглиха на север, заобикаляйки хълмовете, където се бяха спречкали с гоблините, и избягвайки гората, където живееха елфите. Към обяд, когато слънцето вече беше станало непоносимо ярко, върху тях падна сянката на облак и те с благодарност погледнаха нагоре, разхладени поне за момент. Изведнъж обаче забравиха за горещината и вместо това ги полазиха ледени тръпки, защото върху облака се носеше грамадна каменна кула.

Posted in RPG