Storm King’s Thunder. Част 1 – Сесия 3

Настоящите публикации представляват приключенията на група играчи във вълшебния свят на Dungeons and Dragons. Групата се състои от играчи с различно ниво на опитност в системата и ролевите игри като цяло, и броят и съставът им може да се променя от сесия на сесия. Сесиите обикновено се държат веднъж седмично. За повече информация прочети: Въведение

ЧАСТ ПЪРВА

ТРЕПТЕНИЯ

Сесия 3 – За котки и допълнителни животи

Групата орки се тълпяха около портата, крещяха и заплашваха, но не получиха отговор. Разочаровани и ядосани, те се хвърлиха през реката и се изкатериха на тънката мочурлива ивица земя, която опасваше стената на Нощоскал. Стената беше висока почти пет метра и направена от гладко одялани дъбови стволове, а пространството между тях беше уплътнено със смола. Орките напразно се опитваха да се покатерят един върху друг и да се прехвърлят в града. Няколко от тях се откъснаха и тръгнаха да обикалят стената, търсейки друг вход.

Над тях отбранителната кула просветваше със златиста светлина. Кира притискаше длани към неподвижното тяло на брат си и се опитваше отново и отново да влее част от магическата си живителна енергия в него, като спираше само колкото да избърше секретите от лицето си. Кайл обаче не отваряше очи. Над нея мълчаливо стояха Мустафа и Горк. Джуджето забеляза движението на орките и нежно, но настойчиво постави ръка на рамото и.

-Трябва ходи.

-Не мога да го оставя така! – изкрещя му едновременно гневно и отчаяно Кира.

-Видях гробище зад храм. Оставим там брат. Горк, помогни носим.

Кира закри с шепи лицето си, но не се възпротиви и ги последва докато двамата бавно свалиха тялото на Кайл и го понесоха към местното гробище.

Уискас почваше да се отегчава. Вярно, последното денонощие беше изпълнено със събития: първо каменния дъжд, после армията от гоблини, които плячкосаха града и го накараха да се скрие върху гардероба, след това групата странници, които се разхождаха насам-натам и се биеха ту с гоблините, ту с други човеци. Той обаче лежеше върху проклетия шкаф от часове и почваше да се схваща. Когато чу стъпки покрай къщичката си, не можа да се сдържи и протегна дългия си гъвкав врат, за да надникне през прозореца. Пак беше странната групичка от снощи, но сега носеха един от техните някъде навътре в града. Любопитството, присъщо на расата му, най накрая надделя, и той пъргаво скочи на пода и тръгна да излиза през вратата. Спря за момент обаче точно когато хвана дръжката и, огледа се, и вдигна от земята тежка метла – едно от малкото неща, които гоблините не бяха откраднали от дома му. След това тихо отвори вратата едва една педя, измъкна се навън през процепа, и се шмугна като сянка след непознатите.

Гробището започваше в задния двор на храма с камбанарията и се простираше на север покрай стената на града, отделено от къщичките и улиците с ниска метална ограда. Освен няколко дузини надгробни плочи, там се издигаше и малък мавзолей.

Горк и Мустафа положиха тялото на Кайл между гробовете.

-Не може сега опява и копае. Остави тук. Орки сигур не ядат умрял. Така, Горк? – попита Мустафа.

така. умряло кара корем боли. – отвърна мъдро Горк.

Точно тогава от другия край на града се чуха приглушени оркски ревове, последвани от гоблински писъци. Мустафа бързо осъзна какво се е случило.

-Качили от мост. – констатира той и посочи на юг, където орките действително бяха намерили мястото, където счупеният мост се врязваше в стената, и бяха почнали да се катерят нагоре по него. Първите няколко, които бяха стъпили в града, се бяха натъкнали на петте гоблина и коня им, и сега ги преследваха с диви викове. Гоблините от своя страна пищяха истерично, дърпаха коня за ушите и опашката, хапеха, дращеха, щипеха и бучеха задницата му, а нещастното животно цвилеше ужасено и препускаше запенено из целия град.

Кира се изправи и проследи с поглед орките, които тичаха след коня. От очите и все още течаха сълзи, но сега в тях гореше и желание за мъст.

-Да ги пресрещнем. Ако ги разделим на малки групички ще бъде по-лесно да ги избием. – каза тя с прегракнал, но уверен глас.

Тримата се запромъкваха из градчето, криейки се от къща на къща, като се опитваха да стоят извън полезрението на по-голямата група орки и да предугадят накъде точно ще препуснат гоблините. Незнайно за тях, самите те бяха преследвани от безшумно черно петно.

Горк, Кира и Мустафа задъхано опряха гърбове о стената на малка ферма. От отсрещния и край ясно чуваха копитата на препускащия кон и тежките стъпки на преследвачите. Кира даде знак и тримата затаиха дъх в очакване. Конят и гоблините профучаха покрай тях без да ги забележат, а малко след тях дотичаха и три червени орка. Преди дори да могат да обърнат глави, отгоре им се стовариха сребристи и златисти огнени лъчи, и една тежка брадва. Орките обаче бързо се окопитиха и се хвърлиха в мелето с вече извадените си секири. Един от тях замахна към незащитената глава на Горк и острието го нацели право в челото. Горк дори не мигна от удара, а вместо това се стовари тежко назад. Другите два орка обградиха Кира и Мустафа, които опряха гърбове и вдигнаха щитовете си, и почнаха тежко да ги налагат.

Иззад ъгъла на фермата Уискас наблюдаваше случващото се и все още не беше сигурен какво да направи. Когато обаче видя един от странниците да пада, а другите двама отчаяно да се борят за живота си, нещо в него сякаш се събуди.

Свистене прониза въздуха и в орките се забиха няколко източени и заострени метални пластини, като остриета на ножове със странна форма. Докато те все още се чудеха какви са стърчащите от телата им неща, една черна светкавица профуча през дворчето, където се разиграваше битката, прескочи Мустафа и Кира, и се приземи зад орките. Донякъде приличаше на човек, но лицето му завършваше с издължена котешка муцуна. Големи триъгълни уши стърчаха от главата му, а кръглите му изумрудени очи имаха тесни черни ириси. Гъвкавото му, слабо, и жилесто тяло беше покрито с къса, лъскава, черна козина, а зад него се развяваше дълга пухкава опашка. Носеше единствено малка кожена торбичка, преметната през рамо, а ръцете му, завършващи с ноктести пръсти, държаха метла, която новодошлият заплашително вдигна.

Орките се вцепениха за секунда при странната гледка, после се спогледаха, засмяха се злобно, и се хвърлиха към съществото. За нечовешките рефлекси на Уискас обаче да избегне тромавите атаки на орките беше почти прекалено лесно, и брадвите им успяха да разсекат само въздуха, където допреди малко стоеше. Тялото на Уискас се изопна, метлата изсвистя, и той сякаш експлодира като вихрушка от дърво, слама и твърди като стомана нокти. Единият от орките се строполи мигновено на земята с почти обелено от главата му лице, а другите двама отстъпиха назад, учудени от свирепостта на създанието, и почти се блъснаха в Кира и Мустафа. Те не се поколебаха да се възползват от предоставената им възможност и след секунди единият орк се гърчеше на земята, обгърнат от пламъци, а другият невярващо гледаше брадвата на джуджето, забита в гърдите му.

Двамата спътници отблъснаха труповете на противниците си и учудено огледаха неочаквания си спасител. Несигурни какво точно е и защо им е помогнал, те само стояха мълчаливо. Уискас беше свикнал всички да го гледат странно, но обикновено бягаха или просто си продължаваха по пътя и не му обръщаха внимание, така че самият той рядко говореше с хора. Сега изведнъж осъзна, че няма какво да каже. Възцари се неловко мълчание. Котката накрая реши да го наруши, тъй като все пак се явяваше един вид домакин, и каза на двамата странници:

-Мяу.

-Ъ-ъ-ъ… Добро коте. – похвали го Кира и протегна внимателно ръка за да погали главата на Уискас. Той изсъска и бързо се дръпна встрани.

-Благодаря, черно изчадие… – намеси се между двамата Мустафа.

-Уискас.

-Благодаря, Уискас. Обаче още много орки тук. Ние ранени и уморени. То знаеш къде скрие?

-М-м-м. С тези железа по вас трудно ще се скриете. Можех да ви чуя от другия край на града. – отвърна той. –Но ако сте ранени, мога да ви покажа колибата на знахарката. Хората бягат и от нея, освен когато някой има обрив или кашлица или изкълчен крак. Вътре сигурно ще има нещо полезно. Тя май замина с другите.

Кира и Мустафа благодариха сърдечно, подхванаха тялото на Горк, и последваха котката, която ги поведе из задните дворчета и улички на града, далеч от погледите на щурмуващите града орки.

Къщичката на знахарката беше малка Г-образна постройка, опасана с подредена градинка, пълна с билки и цветя. Единият и край беше изцяло порутен от паднал отгоре и камък. Вратата и рамките на прозорците бяха изписани със символи на незнаен език – проклятия, предназначени да отблъскват нежелани гости и зли сили. Групата нямаше време за такива неща в момента и си проправи път през счупените греди. От помещението беше останала само една стая, почти изцяло заета от ниско легло и масичка. От тавана и по стените висяха снопове изсушени билки, някои със съмнителни целебни качества.

Преди да могат да огледат покъщнината, тримата чуха отвън писъци на гоблини и орки и копитата на препускащ кон и се хвърлиха на пода, за да не бъдат забелязани. Гоблините, нямайки как да напуснат града, го обикаляха в кръг, бягайки от още преследвачи. Мустафа зави Горк с одеяло и го набута под леглото, след това се скри заедно с Кира и Уискас в ъгъла на къщурката и зачака, надявайки се орките да не ги открият прекалено бързо.

Кайл не чувстваше нищо. Смътно си спомняше усещането на студената стомана, врязваща се във врата му, но болката беше изчезнала. Тялото му сякаш беше направено от пара, и той се рееше безцелно в пространството. Над себе си виждаше само белота – ослепително ярка светлина, в която обаче имаше нещо познато и топло, и която като че го притегляше бавно към себе си в безтегловното му състояние. С усилие на волята той извърна поглед под себе си и там видя безбрежен мрак – като огромен мастилен океан, чиято чернота караше душата му – а в момента той беше само душа – да изтръпва. Сякаш се намираше между две безкрайни равнини, една черна, и една бяла, чиито граници се засичаха някъде в хоризонта на небитието. Кайл въздъхна безшумно, погледна отново към светлината, и примирено се остави да бъде отнесен нагоре. Усети как започва да се разпада, сякаш беше лист тънка хартия, хвърлен във водата, и да се слива с блестящата белота.

„Кайл” – чу изведнъж в замиращото си съзнание.

-Кайл. – чу се отново зовът, вадейки го от вцепенението му. Гласът звучеше познато.

-Кайл! – този път той чу вика съвсем ясно. Идваше някъде от черната бездна отдолу, и нямаше съмнение – беше гласът на Каламити.

-Каламити! – извика Кайл към мрака. –Къде си?

-Кайл, глупако! – отвърна гласът и той видя от чернотата да изплува лицето на неговата любима. –В какво си се забъркал? – скастри го тя едновременно гневено, тъжно и разтревожено.

-Имах си малко проблеми, но не е нищо за което да се тревожиш. – опита се да я успокои Кайл.

-Нищо за което да се тревожа ли? Та ти си мъртъв! – проплака тя.

-Само малко… Чакай, защо и ти си тук тогава?! Да не би…

-Не. – бързо го сряза Каламити. –Не съм умряла. Но усетих, че нещо се е случило с теб. Помолих един мой могъщ и влиятелен приятел да прочете съдбата ти, и той ми каза, че душата ти си отива.

-Вярно е. – смирено призна Кайл. –Но поне успях да те видя един последен път. Сега ще мога без задръжки…

-Не! – прекъсна го пак тя. –Има начин! Направих сделка! Моят… покровител… може да ти помогне! Да помогне и на двама ни!

-Какво? Кой…

В този момент мракът под Каламити се завихри и в него се очерта силуетът на масивна глава. Формата и бе неописуема, и сякаш постоянно се менеше докато Кайл се опитваше да фокусира чертите и. Имаше широка зъбата уста, която сякаш се отваряше да го нагълта, но едновременно му се усмихваше благосклонно. Имаше дълъг и остър нос, който обаче беше едновременно и зурла, и лъвска муцуна. Имаше тесни, хитри, безжалостни очи, които обаче едновременно го гледаха състрадателно, и сякаш бяха събрали в себе си мъдростта на целия свят. Имаше рога като на бик, но и на козел, и на елен, и дълги, безформени уши.

ТИ ЛИ СИ ЖАЛКАТА ДУША, КОЯТО МОЯТА ПОДЧИНЕНА ИСКА ДА УДОСТОЯ С БЛАГОРАЗПОЛОЖЕНИЕТО СИ? – разнесе се тътнещ, заповеднически глас, който сякаш пронизваше с остриета всяко късче от това, което беше останало от душата на Кайл.

-Подчинена ли? Какво си направила, Каламити? – изкрещя и той.

-Аз само… – запелтечи разтреперано тя. -Разбери, нямаше друг начин…

ДОСТАТЪЧНО ОТ ТЕБ! ВЪРВИ! – изрева гласът и лицето на Каламити се стопи в нищото. –А ТИ, ДУША, ЗНАЙ, ЧЕ СИ В ПРИСЪСТВИЕТО НА ФРАЗ УРБ’ЛУ. ТОЙ Е ЩЕДЪР КЪМ ТЕЗИ, КОИТО МУ СЛУЖАТ БЕЗПРЕКОСЛОВНО, НО НЕ БЪРКАЙ ТАЗИ ЩЕДРОСТ С МИЛОСТ. ИМАШ РЯДКАТА ВЪЗМОЖНОСТ ДА ПОЛУЧИШ МОЯ ДАР И ДА СЕ ВЪРНЕШ В КОЧИНАТА, КОЯТО НАРИЧАШ СВОЙ СВЯТ.

-Първо искам да знам какво си направил с Каламити! –отвърна инатливо Кайл. –Каква е тази сделка? Как си я подмамил?

НИЩО НЕ МЕ ЗАДЪЛЖАВА ДА ТИ КАЖА, НО ЩЕ ГО НАПРАВЯ, ЗАЩОТО МИ ДОСТАВЯ УДОВОЛСТВИЕ ДА ВИДЯ СТРАДАНИЕТО НА НЯКОЙ, В КОЙТО ТЕЧЕ КРЪВТА НА АНГЕЛИТЕ. ТВОЯТА МАЛКА ПРИЯТЕЛКА МЕ УМОЛЯВАШЕ ДА ТЕ ВЪРНА В СВЕТА НА ЖИВИТЕ И ПРЕДЛАГАШЕ ВСИЧКО В ЗАМЯНА, ВКЛЮЧИТЕЛНО БЕЗСМЪРТНАТА СИ ДУША. ТЯ ОБАЧЕ НЕ СТРУВА МНОГО – ВСЕ ПАК Е ИЗДЪНКА НА НАЙ-НИЗШИТЕ ДЕМОНИ. ЗАТОВА ТЯ МИ ПРЕДЛОЖИ И ТЯЛОТО СИ – КОГАТО НАЙ-НАКРАЯ РЕША ДА СЕ МАТЕРИАЛИЗИРАМ ВЪВ ВАШИЯ СВЯТ И ДА ГО ПОКОРЯ, НЕЙНОТО ТЯЛО ЩЕ БЪДЕ ПОРТАЛА, ПРЕЗ КОЙТО ЩЕ ВЛЯЗА. И КОГАТО ТОВА СЕ СЛУЧИ ОТ НЕЯ НЯМА ДА ОСТАНЕ ДОРИ СПОМЕН.

-Тогава забрави! Няма да позволя тя да служи на прокълнат демон като теб! Отказвам!

ЧУДЕСНО. НАЙ-ОБИЧАМ СДЕЛКИ, КЪДЕТО ПОЛУЧАВАМ ВСИЧКО, А НЕ ДАВАМ НИЩО.

-Това пък какво значи?

ЗНАЧИ, ЧЕ СДЕЛКАТА ВЕЧЕ Е СКЛЮЧЕНА И КАЛАМИТИ Е МОЯ НЕЗАВИСИМО ДАЛИ ДУШАТА ТИ СЕ СЪГЛАСИ ДА СЕ ВЪРНЕ В МАТЕРИАЛНИЯ СВЯТ. НО МОЖЕ БИ СЕГА СИ ПРОМЕНИЛ РЕШЕНИЕТО СИ? МОЖЕ БИ СИ МИСЛИШ, ЧЕ АКО СЕ ВЪРНЕШ, ЩЕ НАМЕРИШ НАЧИН ДА Я СПАСИШ ОТ СЪДБАТА И? МОЖЕ БИ ВЯРВАШ, ЧЕ ЛЮБОВТА ТИ Е ПО СИЛНА ОТ ФРАЗ УР’БЛУ?

Кайл стисна мислено зъби и изсъска злобно към демоничното видение, сякаш храчеше отрова по него:

-Ще се върна! Ще я намеря! Ще я спася! И ще те чакам!

Фраз Урб’лу избухна в оглушителен и подигравателен смях, толкова болезнен, че накара Кайл да си мечтае оркът отново да пререже врата му.

ЗНАЧИ ПРИЕМАШ МОЕТО ПРЕДЛОЖЕНИЕ – КУРВАТА ТИ ЗА ЖИВОТА ТИ! МНОГО ХУБАВО! НО ЗАПОМНИ, ПРИНЦ КАЙЛ САНКТУС, СИН НА ЕЛЕЗАР И АРИАНА И БРАТ НА КИРА, БЪДЕЩ МОНАРХ НА КЕЛЗОР: СЪРЦЕТО НА КАЛАМИТИ МОЖЕ ДА ТИ ПРИНАДЛЕЖИ, НО ТЯЛОТО И ДУШАТА И СА МОИ.

Безформената глава изчезна и Кайл усети как тялото му почва да натежава и да пада надолу, все по дълбоко и по-дълбоко в черната бездна, все по-бързо и по-бързо. Мракът го заобиколи, струящата отгоре светлина изгасна, и той нададе отчаян вик… и се събуди с поглед вперен в ярко синьо безоблачно небе. Опита се да се изправи, но не успя от първия път, понеже тялото му се беше схванало. Подпря се на някакъв камък и успя да се вдигне на крака и да се огледа, при което изтръпна – стоеше насред гробище, и се беше облегнал на надгробна плоча. Пое си бързо няколко пъти дъх, за да се убеди че наистина диша, и опипа врата си – раната все още беше там, но съсирената кръв почти я беше запушила. Когато докосна кожата си обаче, за негов ужас не усети топлина – тялото му беше ледено студено на допир. А когато опипа ръката си за пулс видя, че кожата му, която преди беше само бледа, сега бе бяла като тебешир. Най-страшното обаче беше, че не усети сърцето си да бие веднага. Стоя близо минута, преди да усети първия му трепет, и после то пак заглъхна, и отново удари още една минута по-късно.

Кайл не можа да доосмисли настоящото си житейско състояние, защото чу към него да се приближават уплашени писъци, гневни ревове и тежки стъпки. Благородникът отчаяно се заоглежда за някакво прикритие и видя малък мавзолей недалеч от себе си. С последни сили се запрепъва натам, подпирайки се на надгробните плочи, и се строполи зад постройката точно преди притежателите на гласовете да се появят. Те минаха покрай него без да го забележат и той надникна да види какво се случваше – пет гоблина пришпорваха коня, който бяха яхнали, а зад тях тичаха половин дузина орки, размахващи брадви.

Кайл почна да пълзи през тревата към храма, в посоката от която бяха дошли съществата, и успя да стигне до там безпрепятствено, но гледката, която се откри, го отчая – цялото градче гъмжеше от червеникавите орки, които бяха прекалено заети да плячкосват каквото беше останало в къщите, за да го забележат. Той се огледа за някакво място, където да може да се покрие, и забеляза стражевите кули над все още вдигнатия мост. Потръпна от спомена за битката вътре, но това беше единственото място, което можеше да стигне, без да се показва прекалено много на открито. Принцът издебна момент, когато орките бяха с гръб към него, и се довлече до едната кула. Някак си успя да се покатери по стълбата и изтощено се строполи на горния етаж. Беше сам, обграден, полумъртъв, не знаеше какво се е случило със сестра му или спътниците им, нямаше план, но поне беше жив.

Кира и Мустафа знаеха, че е само въпрос на време тълпата орки да стигнат до къщата, където бяха намерили временно убежище. Напрежението растеше и двамата започнаха шепнешком да се карат накъде да отидат и на кого се падаше да опита да излекува Горк. Уискас беше зает да оглежда ниската стая и от известно погледа му бе привлечен от една дъска на пода, която беше малко по-бледа от останалите. Той внимателно се промъкна дотам и заби нокти в дъската. Тя подаде и котката я повдигна, разкривайки малка дупка, издълбана в почвата под къщичката. Вътре лежеше просто дървено сандъче, в което той откри вързоп, пълен с мехлеми, стрити билки, превръзки, и кристална стъкленица, пълна с бляскава, кърваво червена течност.

-Това ще помогне ли? – прекъсна препирнята Уискас, показвайки откритието си на другите двама. Опитните приключенци веднага разпознаха лековитата отвара и бързо я наляха в устата на Горк. Той се ококори и объркано се огледа наоколо. Кира и Мустафа накратко му обясниха какво се е случило и бързо сформираха план: щяха да опитат да се промъкнат покрай стената и да стигнат до крепостта, която щеше да е сравнително лесна за отбрана. Четиримата се измъкнаха от скривалището си, и внимателно почнаха да си проправят път през задните дворове на градчето.

Планът вървеше добре, докато не чуха някъде зад себе си познатите гоблински крясъци и трополенето на копита. Гоблините препуснаха покрай тях, а по-назад малката група орки, която все още ги преследваше, забеляза четиримата и насочи вниманието си към тях. Нададоха смразяващи кръвта ревове и се хвърлиха напред, размахвайки брадвите си. Изтощените приключенци знаеха, че дори да оцелеят битката, скоро всички останали орки ще се изсипят отгоре им, и тръгнаха да бягат към стената. Насочиха се към една от защитните кули, от която беше останал само дървен скелет – един камък беше паднал през покрива и, разрушавайки я почти напълно. Горк повдигна по ниските Кира и Мустафа нагоре, и те се прехвърлиха от външната стена на стената, строполявайки се тежко на тясната ивица земя, която обграждаше като парапет градчето. Уискас пък заби острите си нокти в дънерите, от които беше направена стената, с лекота се изкатери нагоре по нея, грациозно тупна отвън, и се стрелна покрай новите си сподвижници. Горк се хвана за една здрава греда и се издърпа нагоре, точно преди първият орк да успее да замахне към него с брадвата си, и се изтърси до останалите. Всички се насочиха към счупения мост, но можеха да чуят зад себе си катерещите се след тях орки, както и още много бойни викове вътре в градчето – явно цялата орда беше разбрала за присъствието им.

Уискас стигна до моста пръв и застана на ръба му, после погледна към течащата отдолу река и козината му настръхна – наистина не харесваше водата. Другите трима го застигнаха и почнаха да настояват да скочи от другата страна, но той отказваше. Преследващите ги орки почнаха да наближават и Горк се опита да подхване котката за да я преметне от другата страна, но Уискас изсъска и се метна върху раменете му, вкопчвайки се в зеления орк с острите си нокти. Горк, който дори не усещаше теглото му върху себе си, прескочи дупката в моста заедно с него, последван от Мустафа. Кира, която не беше толкова пъргава, се поколеба, но когато орките почнаха да се катерят нагоре по моста към нея, се засили решително и скочи. Тежката и броня обаче я повлече надолу и тя не успя да стигна другия край. Мустафа светкавично се протегна да я хване, но ръката на джуджето се оказа прекалено къса. Кира се пльосна по лице върху скалистия хълм, върху който стоеше крепостта, остана неподвижно няколко секунди с разперени ръце и крака като размазана жаба, и после леко се плъзна надолу в реката.

Преследващите орки прескочиха с рев моста, приземиха се пред Мустафа, Горк и Уискас, и надигнаха брадвите си. Зад тях в градчето можеха да се видят останалите оркски войски, насочващи се вкупом към крепостта, водени от огромния си вожд и еднооката шаманка.

Уискас скочи от главата на Горк и се втурна към крепостта, а той и джуджето застанаха един до друг с извадени оръжия, готови за последния си отпор върху тесния мост, където щеше да е по-трудно да бъдат наобиколени. Орките свирепо се хвърлиха към тях и двете групи се замлатиха като хора, останали без нищо за губене.

Кайл дочу суматоха откъм града, но не посмя да подаде глава за да погледне какво става. Беше успял малко да се възстанови, но все още беше изтощен и тежко ранен, а главата му сякаш щеше да се пръсне от всичко, което беше преживял за толкова кратко време. Точно тогава чу леки, отмерени стъпки по пътеката, водеща към Нощоскал. Стъпките спряха пред рова и оттам се чуха няколко гласа, говорещи тихо на език, който принцът не разбираше. Любопитството му надделя и той погледна навън през бойницата на кулата. Пред града стояха осем високи елфа с боядисани в черно и зелено лица, облечени в черно-зелени кожи, държащи дълги лъкове. Елфите сочеха към пътеката под краката си и към града, и явно спореха за нещо. Един от тях го забеляза и му извика със заповеднически тон.

-Ти там горе, проследихме племето на Ушеловците до този град. Настоявам да отвориш веднага портата и да ни предадете всички орки, врагове на Ардепската гора!

-И мен ли смятате да убиете? – попита ги Кайл, който беше в прекалено окаяно състояние, за да настоява този елф да се обръща към него с необходимата почит.

-Тук сме за да убием орките. Освен ако не си с тях, животът ти не ме интересува.

Кайл не отговори, дръпна се навътре в кулата и огледа затварящия механизъм на подвижния мост. С няколко ритника изби дървения лост, който го придържаше, после се доближи до малкото прозорче, което гледаше към съседната кула. Оттам се виждаше другият механизъм и благородникът насочи ръка към него. Понеже беше толкова изтощен му отне няколко опита, но след като изстреля няколко малки огнени кълба, успя да строши и другия застопоряващ лост. Мостът с трясък се спусна, а елфите, без да обелват и дума, се изнизаха един зад друг в града. Кайл не беше сигурен какво точно става, но знаеше, че не иска да се намери по средата на очертаващата се битка, така че слезе от кулата, излезе от външната страна на стената, и тръгна покрай рова.

Уискас изкатери крепостната стена, прехвърли на един скок малкото вътрешно дворче, и блъсна двойната врата, която водеше към сърцето на замъка. Няколко чифта ококорени очи се впериха в него.

-Уискас… – смотолеви капитанът на стражата. – Ти с жив… Каква… приятна изненада.

-Трябва да помогнете. Орките са пред крепостта и ще убият едни хора, които се опитаха да спасят града, а после и нас.

Капитанът погледна подчинените си, които кимнаха одобрително, и даде нареждания. Пазачите сложиха щитовете си, грабнаха копия и мечове, и се завтекоха навън.

Уискас беше готов да ги последва, но после огледа вътрешността на крепостта, където влизаше за първи път. Въпреки че беше полу-разрушена, стените и бяха окичени с гоблени, лампи, оръжия и други лъскави дрънкулки. Очите му светнаха и той сякаш забрави за битката отвън, и тръгна да изследва замъка.

Горк и Мустафа бавно отстъпваха по моста под тежките удари на брадви. Едва удържаха настоящите си нападатели, а в града поне още дузина орки се готвеха да ги щурмуват. Един широк замах уцели Горк, който залитна и падна, провесвайки се от моста. Мустафа се оказа обграден, и не можеше дори да намери пролука да атакува някой от орките. Всичките му сили бяха концентрирани в това да избягва възможно най-добре ударите им.

Кира се надигна от водата, избърса окървавения си нос, и насочи ръка към нападателите на Мустафа, но после видя насочващата се към тях тълпа, водена от размахващия червената си брадва вожд, и сърцето и посърна.

Точно тогава от задните редици на орките се чуха болезнени крясъци и няколко от тях паднаха на земята със забити в гърбовете им стрели, окичени с черни и зелени пера. Елфите се бяха прокраднали зад шайката и започнаха да изсипват залпове отгоре им. Орките се нахвърлиха върху древните си врагове, но половината от тях паднаха набучени като игленици преди да ги стигнат.

Почти едновременно с това от крепостта се изсипаха стражите на Нощоскал. Един от тях издърпа назад тялото на Горк, а останалите отблъснаха орките около Мустафа и почнаха вкупом да ги мушкат с оръжията си. Бързо свалиха всички, освен един, който се хвърли в реката и остави течението да го отнесе.

Вождът на Ушеловците прекалено късно осъзна какво се случва. В един момент той и племето му бяха намерили убежище, а сега изведнъж повечето му войни бяха избити. Той обаче неслучайно бе водач. С оглушителен боен рев той се нахвърли върху елфите и с един замах обезглави първия, който му се изпречи. Членовете на племето му падаха като мухи през есента около него, но той нямаше да се яви пред Грумш недостойно. Елфите довършиха останалите оркски бойци, захвърлиха лъковете, наизвадиха мечове и кинжали и обградиха вожда.

Еднооката самка отправи едно общо проклятие към всички врагове, които изневиделица се бяха появили около тях. Здравото и око срещна погледа на Мустафа, и двамата се разбраха без думи – всеки от тях се беше отдал всецяло на бога си, и сега щяха да изпитат вярата си. Джуджето прескочи от другата страна на моста и предизвикателно удари брадвата си в щита си. Шаманката вдигна тежкото си, натруфено с елфски уши и други други трофеи, взети от различни хуманоиди копие, размаха го, и нададе напевен рев, който я вкара в боен транс.

Уискас тичаше нагоре-надолу из залите на крепостта, отваряше и затваряше врати, вдигаше и оставяше предмети, надничаше във всеки шкаф и под всеки килим. Изследванията му най-накрая го отведоха до малкото балконче, гледащо към града, където видя битката между стражите, елфите, странниците, и орките, и изведнъж си припомни че все още се намират в опасност. Изкатери се долу и се затича обратно към моста.

Шаманката и Мустафа се обикаляха в кръг, сякаш изолирани от битката, и мълчаливо си разменяха удари. И двамата бяха тежко ранени и знаеха, че един от тях няма да се измъкне жив. С ъгълчето на окото си обаче тя видя как вожда и най-накрая пада под ударите на наобиколилите го елфи, и изведнъж осъзна, че е останала сама. Решена да вземе поне джуджето със себе си, тя отправи една последна молитва към Грумш и замахна с копието си. Брадвата на Мустафа обаче пресрещна дървената му дръжка, и осеченото му острие отхвръкна настрани. Изумена от този знак, еднооката отстъпи назад. Точно тогава нещо изсвистя през въздуха и в здравото и око се заби едно от ножчетата на Уискас. Лишена от оръжието си, от зрението си, и от бога си, шаманката се свлече на колене и падна бездиханна на земята.

Изведнъж на бойното поле настъпи тишина. Елфите внимателно огледаха града, преброиха оркските трупове, вдигнаха двама от своите, които бяха загубили в битката, и тръгнаха да си отиват. Един от тях наруши мълчанието, казвайки надменно:

-Добре дошли сте.

Стражите помогнаха на Кира да се качи обратно на моста. Тя се отпусна уморено на колене и склони глава. Свършено беше, бе успяла да отмъсти.

Тогава обаче видя под счупения мост покрай стената да се прокрадва фигурата на белокос мъж с изящни, опръскани с кръв дрехи.

-Кайл?! – извика невярващо тя, мислейки, че това може да е някакво привидение, предизвикано от ударите по главата и или загубата на кръв. Кайл обаче се обърна към нея и и помаха.

Всички се събраха в градчето и Кира се хвърли в прегръдките на брат си, но почти веднага се отдръпна.

-Студен си като лед! И кожата ти! Какво се е случило?

-Това чудо. Бог велик, да се слави името му. – припя Мустафа.

-Дълга история. Може би ще ви разправя някой път. – отвърна Кайл.

Тримата се обърнаха и победоносно огледаха осяното с оркски трупове поле. Тогава обаче забелязаха в далечината един препускащ кон, върху който един зад друг се бяха наредили пет гоблина, да се насочва към изхода на града. Бързо го изгубиха от поглед, и скоро тропота на копитата му заглъхна в далечината, заедно с пискливите гоблински гласове, които крещяха:

-Свободни! Свободни! Приключение!

Posted in RPG