Storm King’s Thunder. Част 1 – Сесия 2

Настоящите публикации представляват приключенията на група играчи във вълшебния свят на Dungeons and Dragons. Групата се състои от играчи с различно ниво на опитност в системата и ролевите игри като цяло, и броят и съставът им може да се променя от сесия на сесия. Сесиите обикновено се държат веднъж седмично. За повече информация прочети: Въведение

ЧАСТ ПЪРВА

ТРЕПТЕНИЯ

Сесия 2 – Седем змии

Новопристигналата група не даваше признаци, че е забелязала хората в крепостта. Кайл, Кира, Мустафа и Горк решиха да отидат да се срещнат с тях и да разберат малко повече за новосъздалата се ситуация.

-Вие пазете гоблините. – заповяда Кайл на стражите.

-Защо изобщо мъкнете гоблини със себе си? – попита капитанът, но отново не получи отговор, тъй като четиримата вече бяха тръгнали да излизат.

Отне им известно време да се прехвърлят през счупения мост и да влязат обратно в Нощоскал. На ярката сутрешна светлина успяха по-добре да огледат градчето – цялото беше осяно с десетки грамадни кръгли камъни, изпод някои от които се виждаха премазани човешки тела, а повечето сгради бяха полу-срутени, с пробити покриви, изкъртени врати, и счупени прозорци. Пътеките навсякъде бяха покрити с малките ноктести отпечатъци на гоблинови стъпала.

Групата странници все още беше на площада. Бяха мъже и жени със закоравели, обрулени от вятъра и слънцето лица, облечени като бриганти, с леки кожени брони, въоръжени със саби, мечове, и кинжали. Приказваха помежду си, сочейки разрушените постройки, и пояха конете си от кладенец до страноприемницата. На касата на предната и вратата се беше облегнала русокосата жена, която бе излязла да ги посрещне, и вдъхновено им обясняваше нещо, но когато странната четворица приближи, тя ги посочи и се отдръпна. Седемте новодошли се обърнаха и застанаха в редица да срещнат гостите си, сложили ръце на дръжките на оръжията си. Един от тях – светлокос полу-елф с красиво, но надменно лице – пристъпи напред и заговори:

-Това пък какво е? Да не би циркът да е в града? Я кажете по-бързичко кои сте и какво правите тука, преди да ви се е случило нещо лошо!

-Даде десет жълтици за твоя жена! – предложи му Мустафа и развя малка кесийка към русокосата.

-Да си държиш езика! – отвърна злобно той –Не ви знам какви се и откъде сте, но още отсега почвате да ме ядосвате!

-За твоя информация си в присъствието на принц Кайл Санктус, бъдещ владетел на Келзор, вагабонт такъв! – наперено каза Кайл.

-Не съм те чувал. – небрежно махна с ръка полу-елфът. При това движение в ръкава му за миг се видя малка, пъстра змия, увита около лакътя му. –И това не са твоите владения. Този град вече принадлежи на Жентаримите.

-Какво? Не можете просто така да влезете тук и да се обявите за собственици! – запротестира Кира.

-Кой ще ни спре? – сви рамене полу-елфът – Вие ли? Превъзхождаме ви две към едно.

горк вика ние, горк и тебе, бие да види кого село. – изтърси Горк и пристъпи напред, вадейки грамадната си брадва. Полу-елфът се изсмя подигравателно и посочи орка на подчинените си.

-Виждате ли го тоя кретен? Опитва се да ни поставя ултиматуми! – но когато се обърна, вместо смеха им срещна седем чифта очи, които го гледаха настоятелно. Той плъзна поглед по лицата им, задържайки го по-продължително върху лицето на русокосата жена, която отсече кратко:

-Покажи им, Золкин.

Лицето му се изкриви в гримаса, и той се обърна към зеления орк и изсъска през зъби:

-Добре де, щом толкова много ти се мре, тъпо псе такова! – при което извади от пазвата си малка стъкленица, пълна с гъста тъмна течност и бързо я изпи. След това в ръцете му като от нищото се появиха ятаган и кинжал, и той бавно запристъпва около орка. Горк от своя страна нададе гръмък рев и се хвърли стремглаво към опонента си. Брадвата му направи широка дъга и цапардоса полу-елфа в слепоочието. Той обаче само леко залитна назад, и се усмихна злобно. Острието беше оставило само натъртване, от което дори не течеше кръв. Золкин пристъпи напред, и оръжията му се превърнаха в свистящи бляскави вихрушки, които се врязаха в Горк. Сега обаче беше ред на полу-елфа да бъде изненадан, понеже тялото на орка се оказа твърдо и жилаво като сурово дърво, и пороят от удари направи само няколко резки върху кожата му.

-биеш като женчо. – каза му Горк и отново замахна, разкъсвайки с удара си ръкава му и оставяйки друга голяма синина на рамото му.

-Това някакъв жалък опит за шега ли трябваше да е? Защото съм полу-елф, така ли? – изкрещя Золкин и отново нападна, мушкайки тесните си остриета между всяка пролука в бронята на Горк.

-горк каза вярно. прави нищо с малки играчки. – коментира орка, вдигна брадвата си във въздуха и я спусна вертикално надолу, но полу-елфът удари дръжката и с едно от остриетата си и тя се заби дълбоко в земята встрани от целта си.

-Не е важен размерът, а как ги ползваш! – озъби се Золкин и запрати нов дъжд от удари по Горк.

Двете групи наблюдаваха мълчаливо от противоположните краища на площада противниците, които продължаваха да се въртят в кръг, да си разменят злоради реплики, и да си нанасят удари, които отдавна биха свалили обикновен човек. Кайл обаче не беше концентриран върху битката. Той ясно беше видял начинът, по който полу-елфът гледаше и говореше за русокосата жена, и знаеше какво значи този изгарящ поглед. Към самият него неведнъж бяха отправяни подобни погледи. Докато останалите се взираха в мелето, той се взираше в блондинката, и когато тя неизбежно се вторачи в него, я дари с най-лъчезарната усмивка, на която беше способен. Тя му отвърна сдържано и професионално и кимна към двубоя, чиито изход явно щеше да реши доста неща.

Горк бавно отстъпваше, кървейки обилно от множеството порязвания по тялото си. Това дребно, кльощаво човече беше поело и най-тежките му удари, а не изглеждаше изобщо да се уморява. Примитивният ум на орка подсъзнателно разбираше, че това има нещо общо с отварата, която полу-елфът беше изпил, а това беше мамене. Горк не харесваше измамници. Той се блъсна в ръба на кладенеца, стоящ в ъгъла на площада, и този страничен стимул сякаш за миг го извади от монотонността на битката. Горк усети как адреналинът му спада и кръвожадната му природа постепенно се утаява на дъното на съзнанието му. И на тяхно място се появи нещо друго, нещо странно, нещо неописуемо, нещо, което не му се беше случвало досега – Горк получи идея.

С победоносен вик Золкин заби кинжала си в рамото на Горк и той пусна брадвата си. Полу-елфът мислеше, че е спечелил, и очакваше опонентът му да падне на колене и да моли за милост. Вместо това обаче оркът спокойно хвана китката му с едната си ръка и яката му с другата, и го вдигна във въздуха.

-прави желание. – каза му Горк и го преметна с главата надолу в кладенеца. Крясъкът на Золкин отекна за секунда и след това беше погълнат от шумен плясък.

Известно време всички наблюдатели стояха зяпнали, докато оркът просто прибра оръжието си и застана мълчаливо зад групата си. Изведнъж от кладенеца изхвръкна малка гърчеща се змия, от чиито гръб излизаха мокри ципести крила, които пречупваха слънчевата светлина, минаваща през тях, и светеха в цветовете на дъгата. Животинчето направи няколко лупинга във въздуха и се спусна към русокосата жена, която стоеше с протегната напред ръка, уви се около китката и, и се скри в ръкава и.

-Е, това беше неочаквано. – заговори тя –Сега, след като лудите глави се наиграха, можем да поговорим делово.

-аз бих. ти маха. инак у водата. – закани и се Горк.

-Наистина ли смяташ, че можеш да провокираш и мен толкова лесно? –студено му каза русокосата.

-ха! горк не може смята. – тържествено отвърна Горк.

-Аха. Добре, да почнем от началото. – обърна се тя към другите трима –Казвам се Кела и съм новата предводителка на тези доблестни дами и господа, които се зоват Седемте Змии. Работим за Жентаримите, за които сигурно сте чували. Нашата групировка търси и предлага най-добрите наемници, които могат да се купят с жълтици, и вие изглеждате доста способни. Та какво ще кажете? Вместо да се караме и да се бием и да си разваляме отношенията, защо не се присъедините към нашето семейство? Парите си ги бива.

-Нямаме време за такива неща! – настоя Кира – Жителите на това село са в опасност, а има и гиганти, които преследваме! Как изобщо да знаем, че можем да ти се доверим?

-Слушайте, подготвяме тази операция от доста време. Първоначално бях изпратена тук да проуча положението и постепенно щяхме да оказваме натиск върху местното управление, докато на практика контролираме целия град. От него, както виждате, не е останало много. Ние поне ще го застроим наново. Колкото до гигантите, мога да ви кажа какво се случи: появи се дворец, носещ се върху облак в небето, от който почнаха да валят камъни. Един падна в стаята ми в страноприемницата, но не ме уцели, и се покрих. От прозореца си после видях как четири исполински фигури със синя кожа и бяла коса долетяха на площада и изтръгнаха Нощния Камък. – Кела посочи към дълбока квадратна дупка в центъра на площада –Това беше някакъв обелиск, направен от черен камък, около който е бил основан Нощоскал. Не знам за какво им е, но явно това е била целта на гигантите, защото след това отлетяха обратно заедно с него и облакът замина някъде на север. Виждате ли? Не крия нищо. Ако се присъедините към Черната Мрежа, мога дори да изпратя запитване за гигантите, които търсите, до другите ни агенти. А за тези от вас, които се представят особено добре има и… допълнителни облаги. – и тя хвърли многозначителен поглед към Кайл.

-Е защо тогава не седнем да обсъдим нещата по-подробно? – отвърна той, прегърна през кръста Кела, която не се възпротиви, и я поведе към страноприемницата. Заведението беше в окаяно състояние. Огромен камък бе продупчил покрива и горния етаж и бе строшил няколко маси и столове в общата зала. Задната му част също беше порутена. Горк се насочи натам и почна да блъска по бара, настоявайки за обслужване. Другите се наредиха около останалите здрави маси.

Докато се опознаваха, отвън се чуха жвакащи стъпки и предната врата с трясък се отвори, и на входа застана разгневеният и мокър като плъх Золкин.

-Къде е онова копеле? – изрева той – Ще го убия с голи ръце!

-Млъквай, Золкин! – сряза го Кела – Всички те видяхме колко струваш. Вече не водиш Седемте Змии и аз поемам операцията. Така че сядай и си дръж езика зад зъбите!

Золкин погледна удивено към нея, а после с гняв и към Кайл, който беше преметнал ръка през рамото и, и надменно му се усмихваше.

-Би избрала този… този плужек пред мен?! –извика той и пристъпи заплашително към Кайл, но русокосата даде знак и двама от подчинените и го подхванаха и го избутаха навън, където известно време се чуваха гневните му викове, примесени с хлипания. След няколко минути се чу и тропота на самотен кон, който заглъхнаха някъде в далечината.

-Кайл, питай моля, какво прави да стане Жентарими. – каза студено Мустафа, за когото идеята да говори лице в лице с жена, и още повече – да бъде подчинен на такава – беше отблъскваща.

-Не много, просто да докажете лоялността си. – отвърна Кела –Все още имаме малко работа по окончателното превземане на града. Трябва да се отървем от всички, които биха застанали на пътя ни, като тези, все още верни на васалката. Мисля че се казваше Нандар. Ако в града, в крепостта, или сред избягалите има такива, доведете ги при нас, за да се … погрижим за тях. После можете да ходите да спасявате когото искате, да гоните гиганти, или каквото щете.

Горк, Кайл, Кира и Мустафа се спогледаха и се разбраха без думи – на никой от четиримата не допадаше подобен тип сделка.

-Е, ако трябва да се докажем, гледай внимателно. – каза и Кайл и разпери черните си крила. През прозореца изведнъж нахлу студено течение, и той се повдигна от мястото си и прелетя над масата, където шестимата бриганти го гледаха със зяпнали усти. Усмихнат, Кайл протегна ръце към тях и от него избухна гръмотевица, която преобърна масата и столовете, и запрати телата им назад сякаш бяха парцалени кукли. Кира изтича напред и разгъна своите блестящи крила. От тялото и лумна ярка светлина, която заслепи и обгори шестимата, които безпомощно се гърчеха и стенеха на земята. Горк застана пред Кела и заплашително вдигна брадвата си, давайки и шанс да се предаде.

-Ще си платите за това! Вкуси дъгата, изрод! – извика тя и замахна с ръка към Горк. От ръкава и изскочи пъстрата крилата змия, която се хвърли право в лицето на орка и го захапа за носа. Той изрева и почна да сече въздуха пред себе си, но Кела се възползва от изненадата му за да се претърколи под масата, и изхвръкна през вратата. По петите и тръгна Мустафа. Късите му крака не можеха да я догонят и той видя как тя яхва един вързаните навън коне. Джуджето започна напевно да цитира някаква древна молитва и повдигна брадата си. Под нея на гърдите му от тежка верига висеше дебела книга, обкована със злато и инкрустирана със скъпоценни камъни. Кела препусна покрай него и се насочи към изхода на града, но точно тогава от амулета на Мустафа излезе огромна летяща книга, от която струеше свещена златиста светлина. Книгата се разтвори се понесе към ездачката, която дори не разбра какво се случва, когато две тежки корици се затвориха с глух трясък около нея. Видението изчезна, а на пътя остана само обърканият кон.

Крилатата змия се въртеше край тавана на страноприемницата, където Горк не можеше да я достигне, а през това време Кайл я обсипваше с ругатни и малки огнени кълба. Тя изсъска в отговор и се гмурна към принца, забивайки отровните си зъби право в очите му, след което излетя през един от счупените прозорци. Кайл обърна слепия си поглед към сестра си и извика:

-Прости ми! – и падна по лице на пода.

Кира въздъхна леко, отиде до тялото му и го докосна, изцерявайки го от отровата. После отиде до прозореца, погледна навън към отдалечаващата се змия, и протегна ръка към нея. От небето падна лъч светлина, който прониза виещото се тяло на влечугото, и то тупна овъглено на земята.

-Не искам да си имам повече работа с тези. –отсече Кира – Починете си малко и ще отидем да намерим онези селяни. Дано не са се натъкнали на още гоблини.

-гоблини! горк вземе гоблини! – възкликна Горк и се завтече към крепостта преди някой да успее да го спре.

-Какво стана? Кои бяха онези? Какво ще правите? – посрещна го капитанът на стражата, но оркът нямаше времето или умствения капацитет да отвърне на толкова много въпроси един след друг. Вместо това отиде в библиотеката, където шестте гоблина унило седяха вързани, хвана въжето им и ги задърпа.

-Сега пък къде ги караш? – отново попита капитанът, но отново не получи отговор.

Горк строи гоблините на моста и ги освободи от въжето.

-име! – настоя той.

-Бийдо.

-Варк.

-Пожо.

-Тот.

-Джилк.

-Флик.

-къде идва? –попита ги оркът.

-От пещерата! – изкрякаха съществата едно през друго – От Капещата Пещера. Там дом.

-кой шеф?

-Харк! Шефа Харк! Той ни накара! Той най-голям и умен! Не ни бий повече! – заумилкваха се гоблините.

-горк най-голям. горк шеф. –нареди Горк и подаде на всеки от тях по една жълтица. –горк казва, вие прави.

Очите на гоблините светнаха от алчност и те възторжено почнах да танцуват и да крещят:

-Нов шеф! Революция! Революция! –но секунди след това се затъркялаха на кълбо по моста, като се дращеха и хапеха един друг и се опитваха да откраднат монетите на другите. Горк им удари по един шамар и ги строи наново, след което им посочи другия край на моста, но гоблините отказаха да опитат да го прескочат. Горк вдигна Бийдо и го хвърли над дупката. Гоблинът изсвистя през въздуха, строполи се тежко от другата страна и се затъркаля надолу, оставайки накрая да лежи безжизнен по лице на земята. Горк се почеса по главата и почна да измерва на око останалите гоблини, които се избутваха един друг напред, за да не бъдат следващия хвърлен. За тяхно щастие Кайл, Кира и Мустафа дойдоха да видят къде се губи Горк и му помогнаха да ги преметне без инциденти. Не беше трудно да ги убедят да покажат къде е пещерата в замяна на живота си, и ги качиха на един от конете на Жентаримите. После те също яхнаха по един кон и излязоха от Нощоскал.

Едва бяха прекосили рова обаче, когато забелязаха по пътя към тях да се приближава облак прах. Присвивайки очи видяха, че облакът се вдига от тежките стъпки на около две дузини орки с ръждиво червена кожа, които тичаха задъхано и от време на време обръщаха глави, сякаш търсейки нещо зад себе си. Предвождаше ги масивен индивид от расата, размахващ широка, боядисана в червено брадва, и облечен в тежка метална броня, от която стърчаха десетина стрели със зелени и черни пера. Директно зад него подтичваше една женска, натруфена с накити и фетиши направени от елфски уши. Едното и око беше куха дупка, и тя се подпираше на тежко копие, на което бяха окачени черепи и кости.

Горк се зарадва да види на едно място толкова много членове на расата си, макар и от друго племе, и препусна напред да ги пресрещне.

-аз горк. вий кой? –поздрави ги той.

-Убийте зелената издънка! – чу се в отговор гневен вик от групата. Тежко въоръженият им вожд нададе боен рев, и орките се впуснаха стремглаво към конниците и селцето. Горк просто продължи да стои на едно място недоумявайки, и трябваше другарите му да хванат юздите на коня му и да го поведат обратно в града.

-Вдигни моста! – изкрещя Мустафа и се завтече заедно с Кира към дясната стражева кула, а Кайл задърпа Горк към лявата. Кулите бяха прости, празни, дървени постройки с бойници, изрязани в стените им. Стълби водеха към капаци в подовете на горните им етажи. Там, както очакваха, намериха тежки дървени колелета, около които бяха навити веригите, които вдигаха и спускаха моста. Двама по двама, те подхванаха дръжките на колелата и започнаха трескаво да ги въртят. Мостът изскърца и започна да се надига, но орките вече бяха прекалено близо. Няколко от тях скочиха и се хванаха за него докато се затваряше. Повечето не успяха да се задържат и паднаха в реката отдолу, но двама се издърпаха нагоре и се изтърколиха в града точно преди портала да се хлопне зад тях.

Вадейки тежки брадви, те нахълтаха в лявата кула, където Кайл тъкмо застопоряваше механизма, придържащ моста изправен. Орките диво се нахвърлиха върху него и Горк, размахвайки оръжията си в широки арки, но остриетата им се забиваха отново и отново в дървените стени на помещението. Тясната стая обаче работеше против всички – в такова малко пространство на Горк му беше трудно да замахва с дългата дръжка на своята брадва, а Кайл рискуваше да взриви всички със заклинанията си. Двата орка не отстъпваха и смениха тактиката си – започнаха да секат вертикално надолу, и Горк, който все още беше изморен от дуела си, започна да се свлича в ъгъла на стаята под тежките удари.

Кира закрепи дървената ръчка на затварящия механизъм и изхвръкна към съседната кула. Отдолу можеш да чуе вулгарни бойни викове и ударите на метал в метал, на метал в дърво, и на метал в плът. Тя трескаво започна да се катери по стълбата, търсейки с поглед брат си. Точно тогава видя как оркът, застанал пред него, изрита в корема Кайл, който се преви на две, останал без дъх, и след това с безмилостен замах стовари брадвата си върху врата му. От гърлото на принца бликна гореща струя алена кръв, която опръска Кира право в лицето, и тя чу глухото тупване на тялото му върху дъските на пода.

-КАЙЛ! – изпищя ужасена тя и насочи ръка към нападателя на брат си. Другият орк, който стоеше до полу-разфасованото тяло на Горк, се ухили и скочи към нея, но тя се притисна към стълбата. Оркът прелетя над благородницата и падна на долния етаж, където се натресе право на чакащата го секира на Мустафа. Ръката на Кира просветна и през прозореца на кулата влетя лъч светлина, който прониза и обгори орка, който размахваше предизвикателно над нея брадвата си, окъпана в кръвта на семейството и. Обгореното му тяло тежко се строполи.

Едва виждайки през сълзите си, Кира се наведе и положи ръце върху тялото на Кайл. Крилете и се разтвориха и малката стаичка засия с неземна светлина. Мустафа се изкачи тромаво зад нея, огледа положението, и отиде при падналия Горк. В закоравялото от множество битки и житейски несгоди тяло на зеления орк все още имаше живот, и джуджето използва свещена молитва за да запали отново искрицата му. Не знаеше обаче как да обясни на Кира, че за брат и е прекалено късно.

Posted in RPG