Storm King’s Thunder. Част 1 – Сесия 1

Настоящите публикации представляват приключенията на група играчи във вълшебния свят на Dungeons and Dragons. Групата се състои от играчи с различно ниво на опитност в системата и ролевите игри като цяло, и броят и съставът им може да се променя от сесия на сесия. Сесиите обикновено се държат веднъж седмично. За повече информация прочети: Въведние

ЧАСТ ПЪРВА

ТРЕПТЕНИЯ

Сесия 1 – Пристигане в Нощоскал

Лятното слънце бавно се спускаше над Морето от Мечове, оповестявайки края на поредния горещ ден. Жителите на Фейрун бързаха да приберат децата и добитъка си, и да залостят вратите и прозорците си, знаейки, че макар и нощта да носеше облекчение от палещите лъчи, много хора, същества, и сили с далеч не толкова благочестиви мотиви ще се възползват от мрачното и було за да крият делата си.

Спеченият и прашен Търговски Път се простираше от северозапад на югоизток, следвайки ивицата на Мечебряг, и вече бе опустял, с няколко изключения. На един от множеството му кръстопътища се извисяваше масивната фигура на яркозелен орк. Той гледаше надолу към дървен пътепоказател, а дясната му длан – дълбоко просмукана с черни сажди, сякаш е била пъхана в огнище – замислено търкаше широкото му като нива чене и оставяше тъмни петна по него. Горк Чернорък от доста време се взираше в табелите, две от които гласяха „Дълбовод” и „Камов Брод”, и сочеха в противоположни посоки, а трета, надписана „Нощоскал”, беше обърната към тясна пътека, която се отклоняваше от главния път и се виеше на североизток, губейки се зад гъста гора. Колкото и да присвиваше дребните си очички обаче, странните драскулки по дъските не добиваха никакъв смисъл за него.

Вглъбен в тази непосилна за така наречения му ум загадка, той не забеляза как от долната страна на пътя към него бавно се приближаваха две фигури, хванати за ръка. От далеч мъжът и жената приличаха на човеци, но отблизо бързо се забелязваше, че са нещо повече. И двамата имаха остри, волеви и съвършени черти на лицата, бледа и гладка кожа, и искрящи, пронизителни, сапфирено сини очи, които издаваха роднинската им връзка. В настъпващия сумрак около тях сякаш имаше ореол от светлина.

Мъжът, снажен, с бяла коса и облечен в изпрашени, но изискани дрехи, пристъпи напред и се поизкашля, изваждайки Горк от ступора му. Жената, руса, и макар и доста по-ниска, облечена в тежка метална броня, остана малко по-назад и подозрително огледа орка.

-Привет, селянино. Аз съм принц Кайл Санктус, а това е моята сестра-близначка, Кира. – заяви мъжът самоуверено и отработено. -Ние сме престолонаследниците на кралство Келзор. Както виждаш, изминали сме дълъг път, за да стигнем дотук. Знаеш ли къде наблизо има някой крал, император, фараон, или друг владетел, който би могъл да приеме двама почетни гости за нощта?

-аз горк. това какво? – отвърна оркът и посочи надписаните табели.

Кайл се обърна към сестра си с поглед, който очевидно питаше „Какво му има на тоя?”, а тя в отговор безсилно сви рамене. С оглед на наподобяващото планина телосложение на орка и неестествено голямата брадва, преметната през гърба му, двамата мъдро решиха да не коментират изказа и липсата му на маниери. Братът се опита отново, този път много по-бавно, да се представи, надявайки се санът му да вдъхне малко страхопочитание у невъзпитаното същество, но изкусната му и усъвършенствана в кралския двор реч не постигна никакъв ефект. Горк не разбираше думи с повече от две срички.

Докато тримата се опитваха да установят контакт, от горната страна на Търговския Път се появи друг пътник. Джуджето, облечено в пищна носия, с очи, които просветваха като необработени изумруди изпод чалмата му, и с прилежно вчесана черна брада, яздеше странно същество, което приличаше на слабоумен изгърбен кон с големи плоски копита. Каквото и да беше, животното едва креташе под товара си, а кльощавите му крака се препъваха на всяка стъпка, докато най-накрая то падна с жално пръхтене на земята недалеч от кръстопътя. Джуджето невъзмутимо слезе, извади от багажа си топ плат и го разви на земята, разкривайки изкусно изтъкано килимче. След това клекна на него, опря чело в земята по посока на умиращото добиче, и изрече кратка молитва към джуджешките богове. После стана, прибра килимчето и останалия си багаж, изрита трупа встрани от пътя и се отправи към групата, която сега го гледаше мълчаливо.

-Привет, странници! – каза то на джуджешки и вдигна ръка с обърната към тримата длан. -Аз съм Мустафа Ибзим Реса, поклонник от далечните земи на Харабия. Изпратен съм тук да разпространя волята на великия ни Бог, да се слави името Му, и да отърва вас, неверниците, от отвратителните ви езически ритуали и пагубните ви порядки.

Нито един от тях обаче не говореше джуджешки и объркването само нарастна. Кайл и Кира почваха да губят търпение и настояваха другите да изпълняват заповедите им. Горк от своя страна проявяваше нетипична за расата му сдържаност, като вместо да насече на парчета дребните човечета и да пирува с останките им, кротко настояваше „къде изток”.

-Изток натам. – отвърна Мустафа, сочейки към страничната пътека, след което се обърна към близнаците. –Аз разбира ваш език, но не говори добре. Твоя жена защо показва лице? Нечестиво!

-Та това е сестра ми! – избухна Кайл. –И по добре внимавай как се държиш с нас!

-А! Сестра! Милиони извинения! Така добре! Жена винаги трябва върви с някой семейство. Много хубав! – констатира Мустафа.

-Какво търсиш на изток, селянино? – попита Кира орка, игнорирайки коментара.

-горк бяга племе. лоши неща у голям камък. горк гладен.

Кира не успя да изкопчи кой знае колко повече от Горк. Междувременно Мустафа се опитваше да я купи от брат и. Разбраха се за пет жълтици.

Слънцето почти се беше скрило, а четиримата почваха все по-силно да усещат последиците от дългото си пътуване. Кайл, Кира и Мустафа знаеха, че големите крайморски градове, през които минаваше Търговският Път, са на стотици мили. Нощоскал обаче не можеше да е чак толкова далеч, така че се разбраха заедно да се отправят натам. Горк все още нямаше представа какво е това място, затова реши да се довери на по-умните си спътници.

-ако вие спаси горк, горк спаси вие. – обеща той и последователно се здрависа с всеки от тях. Никой от тримата не успя до края на живота си да измие почернялата си длан.

Пътеката постепенно завиваше на север между Ардепската гора отляво и тясна безименна рекичка отдясно. Облачна нощ погълна хоризонта, но мракът не пречеше на свръхестествените окулуси на четиримата. Още преди да видят градчето обаче, те разбраха, че нещо не е както трябва. Свиренето на щурците – единственият звук, който от доста време съпровождаше стъпките им – бе прекъснато от далечното и неравномерно звънтене на камбана.

Силуетът на Нощоскал най-накрая изплува пред тях иззад един нисък хълм. Градът бе малък, но ограден със солидна стена от подострени колове, подсилена от множество стражеви кули. Реката, течаща встрани, се изливаше в изкуствено издълбан тунел, образуващ ров около стената. Откъм южната част на града във водата се издигаше конусовиден скалист насип, върху който бе кацнала малка каменна крепост. От ъгъла, от който я наблюдаваха, пътниците забелязаха, че една от четирите и кули бе порутена. Те продължиха предпазливо по пътеката, която свършваше пред спуснат дървен мост, обграден от две дървени стражеви кули. Никой не спря групата и те навлязоха в градчето.

Звънтенето на камбаната сега беше почти оглушително и идваше от малък храм встрани от пътеката. На самата пътека ги очакваше нещо не по-малко странно от биенето на камбана по никое време – кръгъл камък, широк около метър, се беше забил в земята точно пред тях. Мустафа, вещ във всичко, що е скала, отбеляза, че този камък е бил одялан по този начин и посочи пет малки дупки, очевидно нарочно издълбани от едната му страна.

Горк, Кайл и Кира влязоха в светилището, украсено със стъклописи на боговете Латандер и Миелики, а Мустафа остана отвън, неодобрително клатейки глава към прозорците и мърморейки за неверниците, които имаха високомерието да изобразяват божествата си. По-голямата част от храма бе заета от скромна ритуална зала, пълна с дървени пейки и нисък подиум в единия и край. Дървена врата в дъното очевидно водеше към камбанарията. Кайл се качи на подиума, зае превзета поза и почна да държи една от речите си, докато Кира отегчено му пляскаше. Горк хвана дръжката на вратата, и, несигурен за какво служеше това странно приспособление, напъна снагата си. Вратата се откачи от пантите си и глухо тупна навътре. Малката стая, към която водеше, беше покрита с разпилени слама, дрехи, листи хартия и дребни вещи. В задния и край от ниска куличка бе увиснало дебелото въже на камбаната, а за него се бяха хванали две дребни, сухи същества, облечени в кожи, с големи глави с дълги носове и уши, дребни зли очички, и малки остри зъби. Гоблините възторжено дърпаха въжето и се хилеха злорадо, но когато видяха орка, веднага се пуснаха.

-аз горк. – каза Горк.

-Аз Бийдо! – отвърна единият гоблин.

-Аз Варк! – каза Варк. След това съществата светкавично вдигнаха от земята оръжията си – криви и очукани ятагани – и ги насочиха към него. Привлечен от пискливите им гласове, Кайл надникна иззад рамото на Горк, който се опитваше да обясни, че не желае да наранява такива малки и слаби същества. Кайл нямаше такива задръжки, така че изрече думите на просто заклинание, което според него беше достатъчно за да се погрижи за такива низши създания. До главата на Бийдо се появи пламтяща призрачна ръка, която посегна към врата на гоблина, готова да изцеди жизнената му сила. Той обаче сякаш изобщо не забеляза това, изцяло фокусиран върху орка, и нехайно я отби настрана.

-Не ся, Варк! Не вижаш ли, че ше се бия с тоя? – изкряка гоблинът и се хвърли към Горк. Острието му обаче безсилно отскочи от металната броня, покриваща гърдите на орка. Той, макар и да съжаляваше дребното човече, не можеше просто така да приеме някой да му посяга, така че извади свещената брадва на племето си – толкова масивна и дълга, че за нормален човек минаваше за алебарда – и стовари плоската страна на острието и върху главата на Бийдо, който се простря възнак. Другият гоблин преосмисли позицията си, стисна ятагана между зъбите си, и започна да се катери нагоре по въжето. Кайл изтича под него, вдигна ръка, и изстреля нагоре малко огнено кълбо, което подпали препаската му. Гоблинът с писък изпусна въжето и падна върху благородника, поваляйки го на земята. Горк пристъпи напред, вдигна брадвата и я остави да падне върху главата на малкото изчадие, което веднага замлъкна.

Сега наясно с опасността, грозяща градчето, групата върза гоблините и продължи към центъра му. Там имаше широк площад от отъпкана пръст, целият осян с големи кръгли камъни. Вдясно се виждаха малки ферми и градинки, а от ляво стоеше страноприемницата на Нощоскал, подобаващо наречена „Страноприемница Нощоскал”, както показваше дървена табела над входа и. От другия край на площада се чуваха ръмжене и мляскане. Две едри същества се бяха навели над трупа на злощастно куче и го разкъсваха на парчета. Приличаха на едри рунтави вълци, но лицата им нямаха козина и приличаха на изкривена смесица от вълк и човек, а кръвясалите им очи издаваха коварна интелигентност. Уоргите сбърчиха носове, когато усетиха миризмата на по-едра плячка, и с гърголещ вой се хвърлиха към четиримата спътници. Горк и Кива бяха застанали най-отпред и поеха първите атаки на зверовете, които се опитаха да захапят крайниците им и да ги съборят на земята. Двамата войни отговориха подобаващо с оръжията си, а Мустафа изрече кратка молитва, която призова свещения огън на бога му, и обгори едно от създанията. Кайл застана отстрани на битката и разпери ръце. Очите му просветнаха, а от гърба му за миг се разгънаха чифт черни крила, толкова тъмни, че сякаш поглъщаха всички сенки около себе си. Около него се завихри вятър и крилете му го повдигнаха от земята, и той отприщи силата на магията си по уоргите. Оглушителна гръмотевица отекна из цялото градче и запрати чудовищата назад, а Кайл победоносно долетя и кацна на мястото, където стояха до преди малко. Сенчестите му крила се стопиха в нищото.

Незнайно за групата, от къщите, хамбарите, оборите и градините на Нощоскал надигнаха глави множество други гоблини и се ослушаха откъде идваше тътена.

Уоргите бяха тежко наранени, но въпреки това продължиха да се бият. Единият отново се хвърли към Горк, а другият направи огромен скок встрани от групата, и след това още един право върху Кайл, захапвайки го яростно за гърлото и поваляйки го на земята. Той усети как му причернява и обърна очи към Кира, промърморвайки през клокочещата в устата и дробовете му кръв:

-Прости ми…

Миг след това Горк замахна мощно с брадвата си и почти разряза уорга на две. Мустафа отново запрати сребрист огън по другия и го изпепели до кости. Кира присви устни, доближи се до падналия си брат и положи ръце върху гърдите му. От нейния гръб също изскочиха чифт криле, тези обаче сякаш направени от ярка светлина. Тя вля част от магическата си сила в Кайл и той отвори очи и задъхано се изправи. Другите се приближиха и почнаха да коментират способностите на близнаците, и това разсейване им попречи да видят гоблините, които ги наблюдаваха иззад ъгъла на страноприемницата, и пуснаха към тях от грубите си лъкове чифт стрели. Една удари Горк, който почна да се ядосва и с тътнещи стъпки се завтече към тях, при което те с писъци тръгнаха да бягат. Мустафа ги последва.

В същия момент от южната част на града се чу предизвикателното крякане на друг гоблин. Кайл реши да се докаже пред останалите и се втурна към него. Гоблинът опъна къс лък и изстреля крива стрела право в тялото на принца, извика победоносно, и тръгна да бяга. Кайл погледна стърчащата от гърдите му стрела, след това погледна Кира и простена:

-Прости ми… – и се свлече на земята. Кира поклати глава, отиде до брат си и отново го докосна.

Горк и Мустафа се огледаха, но видяха единствено малки къщурки, някои от които полуразрушени, заградени дворове, и още от кръглите камъни, хаотично разпилени навсякъде. Докато се чудеха какво точно се е случило тук, иззад една от порутените постройки се показа гоблин и стреля по Горк. Стрелата се заби дълбоко в ухото на орка, който не реагира на болката, но сякаш се вцепени и падна напред. Мустафа се хвърли зад един от камъните точно навреме за да избегне изстрела на втория гоблин.

Кайл беше побеснял. Той тичаше из градчето гонейки гоблина, който го беше прострелял, и го ругаеше по начин, който въобще не подобаваше на потеклото му. Гоблинът от своя страна жално хленчеше и спринтираше колкото бързо позволяваха късите му крачка, като се хвърляше зад всеки храст, във всяка нива, и през всеки прозорец, опитвайки се да избяга от принца. Зад тях Кира отчаяно се опитваше да застигне брат си, а ръката и светеше с магическа енергия, готова да го излекува отново при първа нужда.

Мустафа беше залегнал зад камъка и броеше на ум изстрелите. След поредния залп на гоблините той се претърколи напред към тялото на Горк. Джуджето извади стрелата от ухото му и видя, че той още е жив – за щастие изстрелът не беше засегнал жизнено важни за орка органи. Мустафа изрече молитва на джуджешки и го докосна, вливайки живителна енергия в него. Горк се върна към съзнание, което за него всъщност не беше кой знае колко по-различно от кома, и с рев скочи към гоблините. Те смело се опитаха да го наръгат, но жалките им оръжия дори не успяха да пробият закоравялата зелена кожа на орка. Той се ухили и с два бързи замаха нокаутира малките си съперници, след което ги метна на рамо и заедно с Мустафа тръгнаха обратно към площада.

Там завариха Кайл, който гонеше в кръг някакъв гоблин и го псуваше по войнишки. Горк пристъпи напред, хвана създанието за врата когато то мина покрай него, и го вдигна във въздуха. Кайл, задъхан и разярен, насочи ръка към гоблина и изстреля огнена топка към главата му, която лумна за момент и после заприлича на изгоряла кибритена клечка. Горк беше недоволен, но вече беше събрал четири други гоблина. Не че можеше да брои до четири.

Виждайки, че по голямата част от града е разрушена и изоставена, групата с четирите гоблина тръгна към крепостта. По пътя минаха покрай бостан, в който още два гоблина с издълбани тикви на главите си играеха на „сляпа баба”. Горк се усмихна и прекрачи оградата на бостана.

Групата с шестте гоблина стоеше на дълъг дървен мост, който се издигаше леко нагоре и водеше към порта в средата на висок каменен парапет, който ограждаше малката крепост. Средната секция от моста липсваше и разстоянието изглеждаше прекалено голямо за да се прескочи от повечето от приключенците.

Кайл застана на отчупения ръб на моста и се провикна към крепостта, оповестявайки пристигането на престолонаследниците на Келзор и доблестните им спътници. След около минута на малко балконче се появи войник в униформа и бойно снаряжение.

-На чия страна сте вие? И защо имате орк със себе си? – извика той в отговор.

-Ние сме пътници, търсещи подслон. Аз лично ще гарантирам с доброто си име и богатството си за този орк. – отвърна Кайл.

По-скоро отчаян от положението си, отколкото убеден от думите на благородника, пазачът слезе до другия край на моста заедно с още един човек, облечен като него, подадоха въже на групата и им помогнаха да се прехвърлят от другата страна. Заведоха ги в централната зала на крепостта, където сред паднали камъни и строшени греди стояха още четирима стражи, които се караха за нещо и се обвиняваха един друг. Зад тях, поставено на дълга дъбова маса, лежеше полу-премазаното тяло на възрастна жена с благородническа осанка. Препирнята им спря, когато четиримата странници влязоха.

-Кои сте вие? – попита един от войниците, чийто пагони издаваха по-висок ранг – И защо водите орк със себе си? Въпреки че не прилича на Ушеловците… И защо мъкнете тези гоблини тук?

-Кайл Санктус, бъдещ владетел на Келзор. – представи се Кайл – Това е сестра ми и нашите спътници. Току-що прочистихме селото ви от гоблинската напаст. Сега желаем да се възползваме от гостоприемството на господаря на този замък, за да починем и излекуваме раните си.

-Тя едва ли ще може да ви посрещне подобаващо. – саркастично подметна стража и посочи с глава към тялото на масата. – Това е… беше лейди Нандар, васалката на Нощоскал. Попадна под срутването когато гигантите нападнаха и не можахме да я измъкнем навреме…

-ГИГАНТИ! – изрева Горк, хвана пазача за раменете, и го вдигна във въздуха – КЪДЕ ГИГАНТИ? – продължи да крещи орка, разтърсвайки мощно нещастния човек.

-Н-не знам! – отвърна треперейки пребледнелият мъж – По-някое време през деня над града се спусна облак, а отгоре му имаше огромен дворец. После отгоре почнаха да валят скали. Срутиха половината крепост и кой знае колко къщи. Хората, които оживяха, избягаха на север – там има голяма пещера, която трябва да служи за убежище в подобни случаи. Един от камъните счупи моста и останахме в капан тук, без да можем да помогнем. Надвечер от север пък довтасаха гоблини и влязоха в града и не знаем какво се случва оттогава.

-Селяните ви може да са в опасност. – каза Кира. – Ще ви помогнем да ги намерите, но след като сме отпочинали малко. Вече можеш да го пуснеш, Горк.

Стражите благодариха за предложената помощ и отведоха групата в една от малкото останали непокътнати стаи в крепостта – дневна, украсена с множество препарирани животни, с голяма камина, дебел килим, и две удобни меки канапета. Извита стълба покрай стената водеше към втория етаж, където се виждаше малка библиотека. Приключенците се установиха тук и се отдадоха на заслужена почивка.

Утрото обаче сякаш пристигна прекалено бързо, когато един от стражите ги събуди и ги накара да го последват до малкото балконче, което гледаше към разрушения град. Оттук ясно се виждаше централния площад, към който яздеха седем фигури, облечени в тъмни дрехи. Друга, русокоса фигура излезе от останките на гостоприемницата, явно за да ги посрещне.

-Тези от вашите ли са? – попита капитанът на стражата, но никой не му отговори.

Posted in RPG